Прочетете онлайн "Старата костенурка"

Анотация

Предучилищната Вася видяла две костенурки в зоомагазина и искала да ги вземе. Майка му отказа да държи три костенурки наведнъж в къщата и Вася реши да се отърве от старата Маша, за да си купи онези, които харесваше ...

За средна училищна възраст.

Юрий Маркович Нагибин

Юрий Маркович Нагибин

Стара костенурка

Вася смучеше въздуха, закръгляйки ноздрите му, и до самата дълбочина беше проникнат от силната, задушна миризма на звяра. Той вдигна поглед. Над вратата висеше малка табела, на нея, в цветове, избледнели от южното слънце, беше написано: „Зоомагазин“. Зад прашната чаша на витрината момчето трудно можеше да различи прашна пълнена дългокрака клюнова птица.

Колко зле познаваме улиците, по които вървим всеки ден! Колко пъти Вася е ходил на плажа по тази точно улица, той е познавал всяка къща там, лампа, кестен, витрина, всеки натрошен тротоар и дупка в настилката и изведнъж се оказва, че не забелязва най-важното нещо на тази улица.

Но не бива да мислите за това, а там, в този прекрасен, загадъчен здрач ...

Майката последва сина си с обичайното си послушание. Тесният, тъмен магазин беше необитаем, но подобно на изоставена бърлога, той запази живия, топъл дух на последните си наематели. На плота имаше могила суха рибна храна, празни клетки за птици висяха от тавана, а в средата на стаята стоеше рибена кутия, осветена от полумракова крушка, покрита с черупки; дълги, усукани водорасли, леко треперещи, навити около лигавата каменна пещера. Цялото това подводно царство беше дадено на неразделено притежание на жалък кръвоносен червей, подобен на кръвоносен съд, който тихо се извиваше, прилепвайки към оребрената повърхност на черупката.

Вася стоеше дълго време в аквариума, сякаш се надяваше мъртвият блясък на водното царство внезапно да оживее, след това унило отиде в тъмните дълбини на магазина. И тогава се появи неговият ликуващ вик:

Майка веднага разбра всичко: същият безкористен писък предшестваше появата в къщата на аквариум с причудливи рибки, клетки с пойни птици, колекция от пеперуди, двуколесно колело, кутия с дърводелски инструменти ...

Тя отиде при сина си. В ъгъла на магазина, в дъното на кутия, облицована със слама, две мънички костенурки се разбъркваха. Те не бяха по-големи от юмрука на Вася, изненадващо нови и чисти. Костенурките безстрашно се изкачиха по стените на кутията, подхлъзнаха се, паднаха на дъното и отново, пъргаво движейки леките си лапи с твърди нокти, се изкачиха нагоре.

- Майко! - каза Вася душевно, той дори не добави груба дума „купувам“.

- Достатъчно е да се заяждаме с Маша - отвърна уморено майка.

- Мамо, виж какви са лицата им!

Вася никога не знаеше отказ, всичко му беше дадено по заповед на щука. Това е добре в приказката, но за Вася приказката е твърде дълга. През есента той ще отиде на училище. Какво ще бъде за него, когато разкрие, че заклинанието е загубило всякаква сила и животът трябва да се вземе с труд и търпение? Майката поклати глава.

- Не, три костенурки в къщата са твърде много!

- Ами - каза Вася с предизвикателно подчинение. - Ако е така, нека да дадем на Маша, тя все още е много стара.

- Знаеш, че това са празни приказки.

Момчето недоволно се обърна от майка си и тихо каза:

- Просто съжалявате за парите ...

„Разбира се, той е малък и не е виновен нито за лошо, нито за добро - помисли си майката, - просто трябва да му обясниш, че греши“. Но вместо спокойни, мъдри думи за наставление, тя каза рязко:

- Достатъчно! Сега да тръгнем от тук!

Беше странна сутрин за Вася. На плажа всеки камък му се струваше малка златна костенурка. Морски медузи и водорасли, които докосваха краката му, когато плуваше край брега, също бяха костенурки, които пърхаха към него, Вася, и сякаш искаха приятелство. В разсеяността си момчето дори не усещаше обичайната радост от къпането, безразлично напусна водата при първия призив на майка си и бавно тръгна след нея. По пътя майка му купи любимото му розово грозде и протегна тежък грозд, но Вася откъсна само едно зрънце и забрави да яде това. Той нямаше желания и мисли, с изключение на едно, натрапчиво, като мания и когато се прибраха, Вася знаеше точно какво да прави.

През деня старата костенурка винаги беше погребана на усамотени места: под гардероба, под дивана тя пълзеше в тъмен, разхвърлян килер. Но сега Вася има късмет: той веднага намери Маша под леглото си.

- Маша! Маша! - извика я той, застанал на четири крака, но тъмната кръгла павета дълго време не даваше признаци на живот.

Накрая в процепа между щитовете нещо се размърда, след това оттам стърчеше като птичи клюн и след него цялата гола, сплескана глава с очи на мъртва птица, прибрана в рогов филм. По страните на паветата растяха оскъдни лапи. И тогава една предна лапа бавно, сякаш размишлявайки, се изправи, леко се изкриви и с лек туп потъна на пода. Зад нея също толкова бавно, замислено и неловко проработи секунда и след три минути Маша изпълзя изпод леглото.

Вася сложи парче кайсия на пода. Маша изпъна набръчканата си жилава шия далеч напред, излагайки тънки, също набръчкани мембрани, с които се прикрепяше към черупката си, кълвеше парче кайсия като птица и веднага поглъщаше. От втората филия, предложена от Вася, Маша се обърна и изпълзя. В редки моменти, когато Маша искаше да се движи, очите й с очила не забелязваха препятствия, със сънлива и упорита стъпка, редовно бъркане, тя вървеше напред и напред, стремейки се към някакво разстояние, от което се ръководеше.

На света нямаше по-ненужно същество от Маша, но тя беше добра за нещо: човек можеше да седне на нея и дори да стои на нея. Вася посегна към Маша и я притисна с ръка; под дланта му, тя продължи да търка пода с протегнатите си лапи. Карапаксът му, състоящ се от неравномерни квадратчета и ромбове, изглеждаше извезан навсякъде от старост, на мястото на шевовете лежаха дълбоки канали и Вася по някаква причина промени решението си, за да седне на него. Той вдигна Маша от пода и погледна през прозореца. Майка лежеше в хамак, леката й глава дори не мачкаше възглавниците, книгата, която четеше, падна от спуснатата й ръка. Майката беше заспала. Вася скри Маша под ризата си и бързо излезе на улицата.

Детски глас прозвуча високо и тъжно над изтънелия пазар, полузаспал от жегата:

- Костенурка! Костенурка за продажба!

На Вася му се стори, че стои много, много часове; преките, жестоки лъчи на слънцето изпечеха бедната му, непокрита глава, пот капеше от челото му и замъгляваше зрението му, тежката с камъни Маша болезнено дърпаше ръцете му. По цялото тяло той изпитваше уморена, болезнена слабост, привличаше го да седне на прашната земя.

- Костенурка! Костенурка за продажба!

Вася изричаше тези думи все по-приглушено, сякаш се страхуваше и искаше да бъде чут. Но хората, заети със собствен бизнес, равнодушно минаха покрай него; те не видяха нищо необичайно в това, което може би беше най-трудното изпитание за Вася през целия му малък живот. Само за да се озове отново в родния си изоставен свят, където той живееше толкова добре под закрилата на верната майка!

Но щом Вася си позволи да мисли за това, домът му веднага загуби целия си чар за него, стана позорен и скучен, защото тогава щеше да се наложи завинаги да се откаже от веселите златни костенурки.

- Леле, костенурка! Това е, което ми трябва!

Вася стана толкова дълбоко в себе си, че изтръпна от изненада и едва не изпусна Маша от ръцете му. Пред него стоеше висок, широкоплещ мъж, очевидно пристанищен товарач и с някакво детско възхищение погледна старата костенурка.

- Девет ... - срамежливо каза Вася, като си спомни цената, която поискаха за две костенурки в зоомагазина.

- Девет? И няма да вземете по-малко?

- Не мога ... - прошепна Вася. Беше много засрамен.

- Е, ако не можете, аз плача! Синът ми, знаете ли, утре се прибира в Тамбовска област, заминава, затова искам да му дам нещо такова ...

Товарачът ровеше в джобовете си и извади две зелени и една жълта хартия.

„Нямам девет със себе си, знаете - каза той притеснено, - точно седем.

Вася беше в отчаяние, той не знаеше как да помогне на този голям и, очевидно, мил човек. „Никога, никога повече няма да търгувам“.

- Чакай, хлапе, - изведнъж имаше товарач, - аз живея близо тук, ще дойдем при мен, ще ти донеса парите.

И така тръгнаха заедно от базара. Вася беше много щастлив, всичко се получи толкова добре, той се гордееше с първото си постижение в живота, освен това обичаше да ходи сега до този силен и смел човек, като равен с равен. Вдясно, при отварянето на улицата, се отвори обедното море и на искрящия му фон Вася видя как железните ръце на крановете работят върху малка лодка, която стоеше на кея. Огромни меки бали, една след друга, се спуснаха от небето на палубата и на момчето му се стори странно, че лодката не потъна под целия този товар. Искаше да попита спътника си къде плава параходът, но нямаше време.

- Ето ни, хлапе. Изчакайте тук, веднага ще го направя!

Вася застана пред бяла едноетажна къща, заобиколена от гъсто израснали акациеви храсти. Струваше му се странно, че толкова голям мъж живее в толкова малка къща, но веднага забрави за това и започна внимателно да наднича в прозорците, разположени по фасадата. Той наистина искаше да види момчето, което получава Маша.

- Не, защо ... - измърмори Вася и подаде Маша на купувача.