Тема 2. Познавателна дейност на човека. Гносеология

1. Теория на знанието

2. Проблемът за истината в историята на философията и науката

Ключови думи: Теория на знанието (епистемология), чувствено, рационално, възможности и граници на знанието, проблемът за истината, истината и заблудата, условията за надеждност на знанието, форми и нива на знанието, социокултурни фактори на знанието.

1. Теория на знанието. Терминът "гносеология„Произхожда от гръцките думи“гнозис"- знания и"лога»- концепция, преподаване, т.е. преподаване (понятие) за знанието. В теорията на познанието по правило се разграничават сетивното и рационалното познание, а интуицията се разглежда и като специален момент от връзката между сетивното и рационалното.

Чувствено познание извършва се чрез сетивата (зрение, слух, обоняние, допир, вкус). Характеризира се с: непосредственост (пряко възпроизвеждане на обект); яснота и обективност на възникващите образи; възпроизвеждане на обекти на нивото на явлението, т.е. техните външни страни и свойства.

Основните форми на сетивно отражение: усещания, възприятия, представления. Усещания отразяват отделни свойства и аспекти на обекта (цвят, мирис и т.н.) и сами по себе си не дават цялостна картина на обекта на знанието. Възприятия - синтез на усещания, при който се формира цялостен образ на обект в единството на неговите страни и свойства. И накрая, визуалното възпроизвеждане на минали възприятия с помощта на паметта и въображението поражда такава форма на изображение като производителност. В сравнение с възприятието, това е по-обобщен образ на реалността, служи като стъпало, което ви позволява да преминете към рационално отражение на реалността.

Рационално познание - по-сложен човешки начин за отразяване на реалността чрез мислене. Мисленето може да бъде представено три основни нива, които съответстват в общата история на неговото развитие: сензорно-перцептивни; ниво на представителства; словесно-логическо ниво (ниво на концептуално мислене). Характеризира се с: разчитане на резултатите от сетивна рефлексия, посредничество от чувства; абстрактност и обобщаване на възникващите образи; възпроизвеждане на обекти на ниво субекти, вътрешни редовни връзки и взаимоотношения. Основните форми на рационално познание включват: понятия, съждения, умозаключения, закони, хипотези, теории.

Концепция - логичен образ, който възпроизвежда съществените свойства и взаимоотношения на нещата. Всеки цикъл на разбиране на реалността започва и завършва с него. Появата на концепция винаги е скок от индивида към универсалното, от конкретното към абстрактното, от явлението към същността.

Решение - Това е мисъл, която свързва няколко понятия и благодарение на това отразява връзката между различните неща и техните свойства. С помощта на съждения се изграждат дефинициите на науката, всички нейни твърдения и отрицания.

Заключение представлява заключението от няколко взаимосвързани съждения за ново съждение, ново потвърждение или отричане, ново определение на науката. С помощта на концепции, преценки и умозаключения се излагат и обосновават хипотези, формулират се закони, изграждат се холистични теории - най-развитите и дълбоки логически образи на реалността.

Нека разгледаме основните проблеми на класическата концепция за истината. Нека започнем с „най-простото“ нещо: как да определим съвпадението? Възможно е, следвайки логическите позитивисти, да се ограничим до отношенията на изо- (хомо-, поли-) морфизма между протоколни описания на факти от опита и теоретични предложения; Вече видяхме разходите за подобно опростяване във втората лекция. Тогава това е процес на именуване, както е в още по-опростена версия на дефиницията на стените (проста индикация за нещо, на което е присвоено определено име). В допълнение, кореспонденцията може да се тълкува, както е показано по-рано, както в резултат на отражение, така и като продукт на асимилация, в тези случаи можем да говорим за процесите на възпроизвеждане на нещо (по-точно неговите свойства и отношения във формата на предикати) в съзнанието. Възможни са и други тълкувания. Напред: съвпадение с какво? Съответствието се установява в изявление, чиято логическа форма е изречение. Следователно обектът се представя под формата на концепция, тоест като продукт на теоретичното мислене! Ако кажа, че уравнението на Шрьодингер е линейно, тогава казвам истината. Но в този случай реалността не е елемент от външния свят, а само този, който просто се случва.

Така че неяснотата ни очаква при по-близко запознаване с понятието реалност (реалност). Последното ни е дадено под формата на обекти на теорията, дори когато е емпирична реалност. Както правилно подчертава Е. М. Чудинов: „Фактите, на които отговаря истинското знание и които се определят като това, което се случва, не са елементи на целта, а на чувствено възприемания и концептуално значим свят“. Но същите разсъждения могат да бъдат приписани на техническия свят - технологиите и технологиите, въпреки че те са реализацията на потенциалите на природата, могат, наред с научните теории, да се разглеждат като продукт на теоретичното творчество до уникална комбинация от тези потенциали който няма аналози в природата.

Наличието на различни посоки във философията е следствие от фундаменталната отвореност, границата на проблема за битието за теоретично мислене. Следователно материалната основа на реалността остава въпрос на светоглед. Какво да търся мач? Физическата същност на нещата? Или модерната информационна структура на Вселената днес? Или на световния ум на Г. Хегел, който, както беше показано в първата лекция на примера на разсъжденията на У. Хесле, е много популярен сред някаква част от научната общност? Или, може би, към техническия свят, създаден от човешкия гений като емпирична основа на науката? Освен това, когато насочваме знанието към самия човек, ние сме изправени пред логическия парадокс на самореференцията (самореференцията). Как да оценим, например, истинността или неверността на записаната фраза: „Изявлението, написано тук, е невярно“? Формално се оказва, че ако наистина е невярно, значи е вярно; и ако е вярно, тогава невярно по дефиниция! Това е така нареченият „парадокс на лъжеца“, познат на древните гърци. Необходимо е обаче да обърнете вашето внимание на факта, че за постнекласическата рационалност, която се стреми да въведе самия наблюдател в картината на наблюдаваното, самореферентната природа на научните твърдения придобива универсално значение.

Не по-малко труден е проблемът с критерия за истина. В края на краищата той трябва убедително да свърже света на нашия манталитет (свръхсетивен, разбираем, идеален) с физическия свят. Разбира се, практическата валидност на една теория е силен аргумент. Но не е съвършен нито в логически, нито в емпиричен смисъл. Скептиците от древността посочват безкрайната регресия на критериите: всеки критерий за разпознаване на истински твърдения трябва да бъде доказан въз основа на друг критерий.

Ето защо, заедно с развитието на некласическите, а след това и след некласическите концепции за научна рационалност през ХХ век, се развиват некласически некласически концепции за истината. Нека разгледаме някои от тях.

1. Истината е свойство на самосъгласуваност на знанието. Това е т.нар последователна теория на истината. В неговите рамки се търси проблемът за истината в науката да бъде сведен до съотношението на предложенията на теорията, без да се засяга въпросът за връзката на теорията с обективния свят на нещата.

2. Истината трябва да се определя като полезността и ефективността на знанието. Това е прочуто прагматичен концепция. Нейните поддръжници изхождат например от факта, че проблемите на класическата теория на истината трябва да се избягват чрез просто указание за осигуряване на постигането на целта.

В научната епистемология, близко по значение е Операционализмът на П. Бриджман, според които научните теории трябва да бъдат описани от съвкупност от интелектуално-логически и емпирични операции (действия) на изследователя. Сътрудникът на В. И. Ленин А. А. Богданов, приканвайки марксистите да се придържат към тази тенденция, нарече истината организираща форма на човешкия опит. Тук въпросът за обективността на знанието се заобикаля, като се посочва ефективността на неговото използване като необходима и достатъчна основа за науката. Това разбиране корелира с ежедневния прагматизъм на ежедневното съзнание и по свой начин доказа своята ефективност в историята на американското общество през ХХ век. Слабостта на тази концепция е в тълкуването на истината като вяра (вместо „вярно е, че ...“, трябва да се ограничим до твърдението „полезно е да вярваме, че ...“), в отслабването на силата на нашите вярвания относно обективността на научното познание.

3. Истината, разбирана като споразумения (конвенции), с помощта на която учените избират конкретно теоретично описание на физическите явления измежду множество различни и еднакво възможни описания. Този подход е разработен от известния математик и специалист по механика от началото на ХХ век А. Поанкаре. Тази посока в тълкуването на теоретичните истини на науката беше наречена конвенционализъм.

4. Подходът, свързан с името на логика А. Тарски, който се опита да подобри и рационализира класическата концепция за истината. Основната му идея е да постигне яснота във връзката между съдържанието на мислите и битието като това, за което се отнасят тези мисли (при разграничението между обект и метаезик). Например изказването „Снегът е бял“ в науката според Тарски трябва да звучи така: „„ Снегът е бял “е вярно тогава и само ако снегът е бял.“ Получените от Тарски резултати имат смисъл и се използват при логическото формализиране на научните и теоретичните знания за постигане на по-голяма строгост на изложението. Въпреки че, разбира се, този подход не решава основните онтологични проблеми на класическата концепция, които бяха разгледани по-горе.

1. Айдинян Р. М. Система от понятия и принципи на епистемологията/Р. М. Айдинян. - Л., 1991.

2. Алексеев П. В., Панин А. В. Теория на знанието и диалектика. - М.: Вис­Училище „Шах“, 1991 г.

3. Дубровски Д. И. Информация. Съзнание. Мозък. - М., 1980.

4. Илин В. В. Теория на познанието. Въведение. Често срещани проблеми. - М., 1993.

5. Петров Ю. А. Теория на познанието: научна и практическа стойност. - М., 1988.

6. Спиркин А. Г. Съзнание и самосъзнание. - М., 1972.

7. Теория на знанието. В 4 тома/Под редакцията на В. А. Лекторски, Т. И. Ойзерман. - М., 1991-1995.

8. Чудинов Е. М. Природата на научната истина. - М., 1977.