Учителят и Маргарита

СЪДЪРЖАНИЕ.

СЪДЪРЖАНИЕ

Маргарита скоро забеляза фотьойл в района на пустинята и в него бялата фигура на седнал мъж. Възможно е този седнал човек да е бил глух или прекалено дълбоко замислен. Той не чу как каменистата земя се тресе под тежестта на конете и конниците, без да го безпокоят, се приближават към него.

Луната помогна на Маргарита добре, тя блестеше по-добре от най-добрата електрическа факла и Маргарита видя, че седящият мъж, чиито очи изглеждаха слепи, потърка за кратко ръцете си и загледа тези много слепи очи в лунния диск. Сега Маргарита видя, че до тежък каменен стол, на който от луната блестяха някакви искри, лежеше тъмно, огромно, остроухо куче и подобно на стопанина си, гледаше неспокойно луната.

В краката на седналия мъж има парченца счупена кана и се простира непропадаща черно-червена локва.

Ездачите спряха конете си.

„Те прочетоха романа ти - започна Воланд, обръщайки се към майстора, - и казаха само едно, че за съжаление той не беше завършен. И така, исках да ви покажа вашия герой. От около две хиляди години той седи на този сайт и спи, но когато настъпи пълнолунието, както виждате, той е измъчван от безсъние. Тя измъчва не само него, но и верния му пазач, кучето. Ако е вярно, че малодушието е най-сериозният порок, тогава може би кучето не е виновно за това. Единственото, от което се страхуваше смелото куче, бяха гръмотевичните бури. Е, този, който обича, трябва да сподели съдбата на този, когото обича.

- Какво казва той? - попита Маргарита и напълно спокойното й лице бе покрито с мъгла на състрадание.

„Той казва - прозвуча гласът на Воланд,„ същото нещо, той казва, че дори и с луната няма почивка за него и че той има лоша позиция. Това винаги казва, когато е буден и когато спи, вижда едно и също - лунния път и иска да мине по него и да разговаря със затворника Ха-Ноцри, защото, както той твърди, той го е направил не довърши нещо тогава, много отдавна, на четиринадесетия от пролетния месец нисан. Но, уви, по някаква причина той не може да излезе по този път и никой не идва при него. Тогава, какво можете да направите, той трябва да говори със себе си. Необходимо е обаче някакво разнообразие и към речта си за Луната той често добавя, че най-вече на света мрази своето безсмъртие и нечувана слава. Той твърди, че с удоволствие би разменял съдбата си с окъсания скитник Матю Леви.

- Дванадесет хиляди луни в една луна наведнъж, не е ли твърде много? - попита Маргарита.

- Повтаря ли се историята с Фрида? - каза Воланд, - но, Маргарита, не се безпокойте тук. Всичко ще бъде наред, светът е изграден върху това.

„Пусни го“, изведнъж пронизително провикна Маргарита, докато веднъж изкрещя, когато беше вещица, и от този писък камък падна в планините и полетя надолу по первазите в пропастта, ревяйки планините. Но Маргарита не можа да разбере дали това е крах на падане или крах на сатанински смях. Както и да е, Воланд се засмя, хвърли поглед към Маргарита и каза:

- Няма нужда да крещи в планината, той все още е свикнал със свлачища и това няма да го алармира. Не е нужно да го молите, Маргарита, защото онзи, с когото е толкова нетърпелив да разговаря, вече го е поискал, - тогава Воланд отново се обърна към господаря и каза: - Е, сега можете да завършите романа си с един изречение!

Майсторът като че ли вече го чакаше, докато той стоеше неподвижен и поглеждаше седналия прокуратор. Той сгъна ръце като мегафон и извика така, че ехото прескочи пустите и безлесни планини:

- Безплатно! Безплатно! Той те чака!

Планините превърнаха гласа на господаря в гръм и същият гръм ги унищожи. Проклетите скалисти стени паднаха. Имаше само платформа с каменен стол. Над черната бездна, в която отидоха стените, необятният град се озари с блестящите идоли, царуващи над него над градината, пораснала великолепно над много хиляди от тези луни. Лунният път, дългоочакван от прокуратора, се простираше право до тази градина и остроухото куче се втурна първо по нея. Мъж в бяло наметало с кървава подплата стана от стола си и изкрещя нещо с дрезгав, счупен глас. Беше невъзможно да се разбере дали плаче или се смее и какво крещи. Виждаше се само, че след верния си пазач по лунния път той хукна бързо.

- Да го последвам ли? - попита притеснено майсторът, докосвайки юздите.

- Не, - отговори Воланд, - защо да гоним стъпките на това, което вече е свършило?

- И така, да отида там? - попита майсторът, обърна се и посочи обратно към мястото, където в задната част е втъкан наскоро изоставеният град с манастирски кули с меденки, със смачкано на парчета слънце в стъклото.

- Не, също - отговори Воланд и гласът му се сгъсти и се разнесе по скалите, - романтичен господарю! Този, когото вашият изобретен герой, когото вие самите току-що пуснахте, толкова много иска да види, е прочел вашия роман. - Тук Воланд се обърна към Маргарита: - Маргарита Николаевна! Невъзможно е да не повярвате, че сте се опитали да измислите най-доброто бъдеще за майстора, но всъщност това, което ви предлагам, и това, което Йешуа поиска за вас, за вас, е още по-добро. Оставете ги на мира - каза Воланд, като се наведе от седлото си до седлото на господаря и посочи след заминалия прокуратор, - ние няма да им пречим. И може би ще се съгласят на нещо - тук Воланд махна с ръка към Йершалаим и той излезе.

- И там също - Воланд посочи отзад, - какво трябва да правите в мазето? - тук разбитото слънце изгасна в чашата. - За какво? - Воланд продължи убедително и нежно, - о, три пъти романтичен майстор, наистина ли не искате да се разхождате с приятелката си под черешите, които започват да цъфтят през деня, и да слушате музиката на Шуберт вечер? Не би ли ви харесало да пишете с гъска писалка на свещи? Не искате ли като Фауст да седнете над реплика с надеждата, че ще успеете да измислите нов хомункулус? Там там. Вече ви чака къща и стар слуга, свещите вече горят и скоро ще угаснат, защото веднага ще срещнете зората. По този път, господарю, по този. Сбогом! трябва да тръгвам.

- Довиждане! - Маргарита и майсторът отговориха на Воланд с един вик. Тогава черният Воланд, без да разбира какъвто и да е път, се втурна в дупката и след него шумно свитата му рухна. Никакви скали, платформа, лунен път, Йершалаим не бяха наоколо. Черните коне също изчезнаха. Учителят и Маргарита видяха обещания изгрев. Започна веднага след полунощната луна. Майсторът вървеше с приятелката си в блясъка на първите сутрешни лъчи през скалистия мъхест мост. Прекоси го. Потокът беше оставен зад верните влюбени и те вървяха по пясъчния път.

- Слушай беззвучното - каза Маргарита на господаря и пясъкът шумолеше под босите й крака, - слушай и се наслаждавай на това, което не ти е дадено в живота - тишина. Вижте, напред е вашият вечен дом, който сте получили като награда. Вече виждам венецианския прозорец и катерещото се грозде, той се издига до самия покрив. Тук е вашият дом, тук е вашият вечен дом. Знам, че вечерта при вас ще дойдат тези, които обичате, които ви интересуват и които няма да ви безпокоят. Те ще свирят за вас, ще ви пеят, ще видите светлината в стаята, когато свещите горят. Ще заспите, слагайки мазната си и вечна шапка, ще заспите с усмивка на устни. Сънят ще ви засили, ще започнете да разсъждавате разумно. И няма да можете да ме прогоните. Ще защитя съня ти.

И така, Маргарита проговори, вървейки с господаря в посока на техния вечен дом и на майстора му се стори, че думите на Маргарита текат по същия начин, както потокът, останал отзад, тече и прошепва, а паметта на господаря, неспокойна, набодена с игли, започна да избледнява. Някой пусна господаря, тъй като самият той току-що пусна герой, който беше създал. Този герой отиде в бездната, напусна необратимо, синът на царя астролог простен в неделя вечерта, жестокият пети прокуратор на Юдея, конникът Понтий Пилат.

Но все пак какво се случи след това в Москва, след като Воланд напусна столицата в събота вечер по залез слънце, изчезвайки със свитата си от Воробьови гори?

Фактът, че дълго време в цялата столица се чуваше най-невероятните слухове, които много бързо се разпространиха в отдалечени и отдалечени места на провинцията и няма нужда да се говори и слухове