Бяла гвардия

СЪДЪРЖАНИЕ.

СЪДЪРЖАНИЕ

го преследва и кошмарът го няма.

В продължение на два часа течеше скучен, черен сън без сънища и когато вече започваше да изгрее бледо и нежно [111] пред прозорците на стаята с изглед към остъклената веранда, Турбин започна да мечтае за Града.

Подобно на многостепенна пчелна пита, Градът пушеше и ревеше и живееше. Красива в слана и мъгла по планините, над Днепър. Дни наред димът отиваше към небето от безброй тръби. Улиците бяха опушени и гигантският сняг скърцаше. Къщите бяха струпани на пет, шест и седем етажа. През деня прозорците им бяха черни, а през нощта изгаряха на редове в тъмносините височини. Във вериги, докъдето можеше да погледне, електрическите топки блестяха като скъпоценни камъни, окачени високо на качулки от сиви дълги стълбове. През деня трамваите с жълти, сламени пухкави седалки, по модел на чужди, се движеха с приятно, равномерно жужене. Кабините се возеха от склон на склон, крещяха и тъмни яки - сребърна и черна козина - правеха женските лица загадъчни и красиви.

Градините бяха тихи и спокойни, тежки с бял, недокоснат сняг. И в Градът имаше толкова градини, колкото в никой друг град на света. Те се разпространяват навсякъде на огромни места, с алеи, кестени, дерета, кленове и липи.

Градините украсявали красивите планини, висящи над Днепър, и вечната Царска градина царувала, издигала се, разширявала се, понякога ослепителна с милиони слънчеви петна, понякога в нежен здрач. Стари, изгнили черни парапетни греди не блокираха пътеката директно до скалите на ужасна височина. Прозрачните стени, пометени от виелицата, паднаха по долните далечни тераси и те се разминаха все по-широко и по-широко, преминаха в крайбрежни горички над магистралата, виещи се по бреговете на голямата река, и тъмната вързана лента отиде там, в мъгла, където по-нататък от градските височини няма достатъчно човешки очи, където сивите бързеи, Запорожка Сич и Херсонес и далечното море.

През зимата, както в никой друг град в света, мир падна по улиците и платна на Горния град, на планините и Долния град, който се простираше в завой [112] на замръзналия Днепър, и цялата машина тътенът влизаше в каменните сгради, омекваше и мърмореше доста тъпо. Цялата енергия на Града, натрупана през слънчевото и бурно лято, се изливаше на светло. Светлината от четири часа следобед започна да свети в прозорците на къщи, в кръгли електрически топки, в газови фенери, в фенери на брауни, с огнени номера и в непрекъснати стъклени прозорци на електроцентрали, което предполага ужасно и суетно електрическо бъдеще на човечеството, в непрекъснатите им прозорци, където те виждаха как машините неуморно навиват отчаяните си колела, разтърсвайки самите основи на земята до корените. Играеше със светлина и блещукаше, блестеше и танцуваше и трептяше [113] Градът през нощта до сутринта, а на сутринта изчезваше, облечен в дим и мъгла.

Но най-добре искри електрически бял кръст в ръцете на огромния Владимир [114] на Владимирска Горка и се виждаше далеч, а често и през лятото, в черния мрак, в обърканите заводи и завои на старите река, от върбата, лодки го видяха и го намериха по светлината си по воден път към Града, до пристанищата му През зимата кръстът блестеше в черната дебелина на небето и царуваше студено и спокойно над тъмните нежни разстояния на московското крайбрежие, от които бяха хвърлени два огромни моста. Единият тежък, верижен, Николаевски, водещ до селище от другата страна, другият - висок, с форма на стрела, по който оттам се движеха влакове, където седеше много, много далеч, разстилайки пъстрата си шапка, мистериозна Москва [115 ] .

И така, през зимата на 1918 г. Градът живееше странен, неестествен живот, който, много вероятно, няма да се повтори през ХХ век. Зад каменните стени всички апартаменти бяха претъпкани. Техните стари местни жители се сгушиха и продължиха да намаляват допълнително [116], воля-неволя пропускайки нови извънземни, които се втурнаха към Града. И току-що попаднаха на този мост във формата на стрела оттам, където тайнствената сива мъгла.

Сивокосите банкери избягаха със съпругите си, талантливите бизнесмени избягаха, оставяйки своите доверени помощници в Москва, които бяха инструктирани да не губят връзка с новия свят, който се заражда в Московското царство, собственици на жилища, които оставиха домовете си на своите верни тайни чиновници, индустриалци, търговци [117], адвокати, общественици. Журналистите избягаха, Москва и Санкт Петербург, корумпирани, алчни, страхливи. Кокоти. Честни дами от аристократични семейства. Техните нежни дъщери, бледи, развратни питерски момичета с изрисувани карминови устни. Бяха кандидати секретари на директори на отдели, млади пасивни хомосексуалисти. Принцове и алтини, поети и лихвари, жандарми и актриси на императорските театри избягаха. Цялата тази маса, прониквайки в пукнатината, си проправи път към Града.

През цялата пролет, от избирането на хетмана, тя е пълна и пълна с новодошли. В апартаментите те спаха на дивани и столове. Вечеряха в огромни компании на маси в богати апартаменти. Бяха отворени безброй магазини за ястия за пастети, които търгуваха до късно през нощта, кафенета, в които се сервираше кафе и където можеше да се купи жена, нови театри на миниатюри, на сцената на които се гримираха всички най-известни актьори, долетели от двете столици и забавляваше хората, известния театър „Лилови негър“ и величествения клуб „Пепел“, тракащ с чинии до бяла сутрин [118] (поети - режисьори - актьори - художници) на ул. „Николаевская“. Веднага излязоха нови вестници и най-добрите писалки в Русия започнаха да пишат в тях фейлетони и в тях фейлетоните хулят болшевиките. Кабаретата прекарваха цели дни, влачейки ездачи от ресторант до ресторант, а през нощта в кабарето свиреше струнна музика, а неземната красота на неземната красота на лицата на бели, измършавели, запечени проститутки блестеше в тютюневия дим.

И през цялото лято и през цялото лято натискаха и натискаха нови. Мръсно бели със сиво обръснати четина по лицата, с блестящи ботуши и арогантни очи, тенорови солисти, членове на Държавната Дума в пенсне, род. със звучни фамилии, играчи на билярд. заведе момичетата по магазините, за да си купят боя за устни и дамски панталон с камбрик с чудовищна цепка. Купихме на момичетата лак.

Те караха писма до единствения изход, през неясна Полша (никой дявол не знаеше между другото какво се случва в нея и каква нова държава беше - Полша [121]), до Германия, великата страна на честни тевтони, искащи визи, прехвърляйки пари, чувствайки, че може би ще е необходимо да отидете все по-далеч, до място, където в никакъв случай страшната битка и ревът на болшевишките бойни полкове няма да достигнат [122]. Те мечтаеха за Франция, за Париж, копнееха при мисълта, че там е много трудно, почти невъзможно. Те пропускаха още повече по време на онези ужасни и не съвсем ясни мисли, които изведнъж идваха в безсънни нощи на диваните на другите.

- Но какво, ако? но какво ако но какво ако този железен кордон ще се пръсне. И сивите ще се излеят. О, страшно.

Такива мисли идваха в онези случаи, когато далеч, далеч се чуваха меки удари на оръдия - по някаква причина те стреляха край града през цялото лято, блестящи и горещи,