Мистичното участие като основна връзка на мита

В обикновеното съзнание думата „мит“ се свързва с истории (почти приказки) за богове и герои. В този случай се приема, че митът принадлежи на далечен, завинаги изоставен от нас около­шлом. Нито едното, нито другото обаче не е вярно. Първо, митът не е история или разказ; митът е форма на култура,­ридание на човешкото съществуване. Да идентифицираш мит с митологичен сюжет, очертан от някого, е същото като да объркаш държава.­страстна любов с нейното описание, дадено освен това от външен и безстрастен наблюдател. И второ, има мит не само исторически първата форма на култура.По начин митът е вечен,защото митологичното измерение присъства във всяка култура, а митологичните образи и преживявания се коренят в несъзнаваните основи на човешката душа. Следователно съвременното изучаване на мита е продиктувано не само от интересите на чистия разум, ...
но и горещата нужда на човек да разбере своите семантични основи­военен живот.

Можете просто да поправите факта, че митът е в началото на човешката история, но ще бъде много по-ползотворно да се обясни този факт въз основа на основните семантични потребности на човек, без които съществуването му е немислимо. Сред тези нужди­желанието да изпитат тяхното семантично единство със света.

Има два крайни полюса, две ценностни нагласи към света като „чужд“ и като „наш собствен“. Съвременният човек вече не се страхува от „извънземното“, обективно, нечовешко, той се е научил да го завладява. Следователно усещането за вътрешно родство със света днес се възприема като само една от възможните връзки с битието. Но за първобитния човек тази връзка беше единствената възможна. Различно отношение към­би потопил първобитния човек в състояние на вечна меланхолия и отчаяние пред бездушните и всемогъщи, които му се противопоставят­сили.

Начинът за оцеляване на първобитния човек се превърна в усещането­в афинитета си със страховитите природни елементи.Той чув­той ги имаше като свързани със себе си, одушевени същества, които­rykh можете по някакъв начин да успокоите, да говорите и понякога дори да дремете­gat. Фройд пише блестящо за това: „Още първата стъпка вече постигна много. И тази първа стъпка е човешка­природата. С безлични сили и съдба не можете да влезете в игра­такт, те остават завинаги чужди за нас. Но ... ако навсякъде в природата сте заобиколени от същества, които познавате от собствения си опит­военно общество, тогава въздъхвате с облекчение, чувствате се като у дома си сред ужаса, можете психически да обработите своето, без­рационален страх. ... Или може би дори не сте беззащитни, защото защо да не приведете в действие срещу ... силите на външната природа, същото означава, че прибягваме в нашето общество; защо не се опитаме да ги прокълнем, умилостивим, подкупим ... ”. Такъв свят­усещането е коренът на мита.

Усещането за жива природа не е изключителната собственост на митологичната епоха. И принос на съвременния човек­той внася своите значения, своите преживявания в природата:

И градини и езера и огради,

И кипи от бели писъци

Вселената е само страсти,

Сърцето на човека се натрупа.

Съвременният човек обаче споделя естеството и смисъла­езикови (асоциативни) характеристики на нещата, докато в мита те се идентифицират без никаква възможност за дискриминация. Owbst­всъщност тук думата "идентификация" не е напълно подходяща, защото в мита семантичните свойства първоначално се възприемат като естествени, а асоциативните връзки между явленията - като в­церемониална.Френски етнограф Леви-Брюл при­води мисионерска история за показване на индианци­цъм фигурки на животни, изобразяващи ги на стената с помощта на сенки от пръстите. На следващия ден племето улови повече риба от обикновено и всички започнаха да молят мисионера да покаже отново едни и същи фигурки: „играта на сенките“ се възприемаше от тях като­Леви-Брюл нарича този вид отношения, установени от мита, мъглив­ически връзки или мистично участие на неща и явления.Мистичното участие е основното отношение на митологичния свят; мистичното участие е асо­гражданско психологическа, семантична връзка, възприемана и преживявана като начин за реална взаимна обусловеност на нещата и явленията.

Но там, където мистичните връзки преобладават, няма неща и животни в нашето разбиране. "За примитивното съзнание", подчертава Леви-Брюл, "няма чисто физически факт в смисъла, който придаваме на тази дума." Митът е царството на универсалния върколак: нещо не само­нещо, но в същото време живо същество; животно - както животно (плячка), така и свещен дух; слънцето е онзи огън­малка топка, която виждаме в небето всеки ден, но една­временно той е и страховит бог, даващ плодородие и суша. За първобитния човек тези идеи са нещо първично­не е резултат от комбинацията (асоциирането) на две изображения.

Следователно дефиницията на мита може да бъде формулирана: митът е начинът на човешко съществуване и възприятие на света, изцяло базиран на­ny за семантичната връзка на човека със света; човек тук възприема психологическите значения като първоначални свойства на нещата и разглежда и преживява природните явления като живи същества.

С други думи, митът не е нищо повече от проекция на човека.­навън, в космическото цяло. Думата "пространство" тук е­използва различно значение, отколкото е придобило в наши дни. Кос­mos е древен образ на Вселената, в който човекът не е „цар в­раждане ”(това разбиране възниква само през християнската епоха), но само част от него. И за да оцелееш в това митологично пространство, защо­Противникът трябва да намери силни покровители сред обитаващите го същества. Тези покровители стават негови богове, на които той прави жертви и пред които изпитва както страх, така и надежда. Ясно е, че ролята на такива богове се играе от силите и природните явления, най-важни за дадено племе, ода­развълнуван от митологично въображение.

Всяко племе има свои богове, свои почитани митологични същества. От тук се появиха вече в Крис­ерата на Тиан, терминът "езичество": за разлика от духовното уни­Версализъм на християнска Европа, в древността всеки конкретен език (племе) има своя собствена система от вярвания. Езически­някои богове са от най-разнообразно естество, но самите вярвания и митове са доста типични по своята вътрешна структура и начин­стая взаимодействие между природата и човека.

Всяко племе има свои свещени предци, които ча­най-вече се идентифицират с някакво животно. Тази система от вярвания се нарича тотемизъм.Тотемът е не просто животно, а божествено животно, нещо средно между демо­ном, човек и животно. Истинските животни изобщо не са бо­gi, обаче, тотемът мистично присъства в тях, точно както тотемът се смята за конкретно животно. И митологичното мислене ни най-малко не се смущава от очевидната логическа непоследователност.­по естеството на тези характеристики. На въпрос дали наистина вярва, че прародителят на племето му е била видра, индиец „об­Разбрах, че те ... изобщо не са мислили, че това е същата видра; които съществуват сега. Видрите, от които произхождат, биха­дали хората са видри, а не животни: те са имали способността да променят външния вид на мъж или жена, така че да изглеждат като видра ".

Друга характеристика на мита е Фети­разкол. Фетишизмът е обожествяването на специален обект, който се възприема като носител на демонични сили и който е погрешен­е тясно свързана със съдбата на племето. Елемент, който се третира по този начин, е фетиш.

Разбира се, можете да оцените мита, като го сравните със съвременния­система от знания, но това би ни отдалечило от истинската й цел. Мит и не е предназначен да даде предмет­картина на света, тя се нарича осмислям света,и успешно изпълнява тази цел. По този начин, „индианците Пуебло вярват, че са деца на Слънчевия Баща и тази вяра отваря първата­перспектива ..., която далеч надхвърля ограничената им същност­развитие. Това ... им позволява да живеят пълноценен (смислен) живот. " И в същото време трябва да помним, че тази смислова завършеност е постигната с пълно отричане на независимото достойнство на човек.

Човек видя в себе си само продължението на живота на природата и­другарят трябваше да осъди на смърт онези, които вече не можеха да олицетворяват разцвета на обожествените природни сили. Това е особено очевидно­Ся в типичната съдба на царете-жреци от първобитните общности, описана от Дж. Дж. Фрейзър. Кралят свещеник е специален човек, който­ry въплъщава мистичната връзка на колектива с обожественото­живот на природата. Но мистичната връзка е двупосочна­носенето и според легендата нормалният живот на самата природа зависи от физическата сила на царя-жрец. Неговата отпадналост и смърт гро­зет на обществото с немислими неприятности. Следователно, „има само един начин да се предотврати тази опасност. При появата на първите признаци на упадък в силите на Богочовека, човек трябва да умъртви ... (...) ... Убиването на бог-човека в разцвета на силите си и пренасянето на духа му в могъщ наследник, първобитният човек, предупреждаван за всички опасности. " Разбира се, това се отнася преди всичко за най-ранните етапи от развитието на мита, но ехото на подобно отношение към човешкия живот продължава и в по-късните етапи на езическата култура.