Съставът "Лирика на Тютчев в моето възприятие"

Ф. И. Тютчев е един от най-обичаните и известни поети. Неговото име ни съпътства през целия ни живот. Дори в началното училище, седнали на бюро, четем срички и научаваме наизуст негови стихове, които пленяват със своята изразителност, образност, някаква неземна мистерия и мелодичност. Все още помня неговите стихове, които за първи път прочетох толкова отдавна:

Зимата не е без причина ядосана,

Пролетта чука на прозореца

И ги изгонва от двора ...

Приказна битка. Толкова обичах това стихотворение. За мен беше забавно, че Пролетта прогони вещицата Зима. Спомням си стихотворението му за есента:

Е през есента на началния

Кратко, но чудесно време -

Целият ден е като кристал,

А вечерите са сияйни ...

И досега, както в детството, съм пленен, увлечен от мистерията на неговия стих:

Омагьосана, гората стои

И под снежната ресничка,

Той блести с прекрасен живот ...

Докато чета тези редове, пред очите ми се появява гора „под снежния ръб” и „магьосницата Зима”, завладяваща целия живот в тази гора с „вълшебен сън”. Това е като приказка, като прекрасни сънища, които се сънуват само в детството.

По-късно опознавам Тютчев по-добре, опознавам го вече. по-сериозни текстове. И колкото повече го чета, толкова по-интересни, загадъчни, мистериозни стават стиховете му.

Лирика Тютчев - една от висините на руската поезия от XIX век. Тютчев често е наричан поет на мисълта, но той има достъп до най-различни нюанси на човешките настроения и страсти, има слабо развито чувство за природата. По време на живота на Тютчев неговите малки лирически произведения не намериха веднага път към сърцата на читателите. Славата му дойде едва през шестото десетилетие. И колко трябваше да изтърпя, изживя през това време! За първи път стиховете му са публикувани през 1836 г. в „Съвременник“ на Пушкин. И едва през петдесетата година излиза първата колекция с негови стихове.

Блестящ художник, дълбок мислител, фин психолог - така се появява в поезията, чиито теми са вечни: смисълът на човешкото съществуване, животът на природата, връзката на човека с нея, любовта.

Важна характеристика на лириката на Тютчев е нейният космически характер. Мисълта на поета обхваща цялата вселена, във въображението му възникват грандиозни картини, в които небето е противопоставено на земята, планините на долините, северът на юг. В същото време поетът искрено вярва, че небето, звездите, планините и морето имат свой тайнствен живот и това го привлича със своята тайнственост:

Не това, което мислите, природа.

Нито гипс, нито бездушно лице -

Тя има душа, има свобода,

Има любов, има език ...

Много поети от 19-ти век оприличават природата с живо същество, но Тютчев я превръща в независим, полифоничен, "твърд" свят. Той или очарова поета с хармонична красота, или внушава страх със страшен хаос.

Като цяло поезията на Тютчев е поезия на контрастите. Любимите му стълбове са ден и нощ. Денят обикновено е светъл и сияен, дава блажен мир. Но този мир заблуждава: под „покрива на златотъканото“ на дневния свят се крие „древният хаос“. Нощта пада - и природните сили на природата се пробуждат:

Но денят избледнява - нощта дойде;

Дойде - и от фаталния свят

Плат на Светата плащаница

Откъсване, изхвърля

И бездната ни е оголена

С вашите страхове и мъгла,

И няма бариери между нея и нас

Ето защо нощта е ужасна за нас

Човек в поезията на Тютчев заема неразбираема, донякъде двусмислена позиция на „мислеща тръстика“. Измъчващо безпокойство, напразни опити да разбере целта му неуморно преследва поета:

Стоим сляпо пред Съдбата.

Не можем да откъснем воала от нея ...

Но Тютчев пише не само за природата, за битието, за Вселената. Той има удивителни стихове за любовта - „Цикълът на Денисиев“, който включва стихотворения, по; свещен Е, А. Денисиева. Тютчев се влюбил в нея, когато вече бил под петдесет. Това беше последната му любов. В любовта им нямаше безоблачно щастие. За Тютчев тя беше „блажено фатална“, за Денисиева „убийствена“ и за двамата това беше неизбежно, както самата съдба. „Денисиевски цикъл“ е една от най-тъжните, възвишени и горчиви любовни истории на човечеството.

О, колко разрушително обичаме,

Както при насилствената слепота на страстите

Най-вероятно е да унищожим,

Какво ни е скъпо на сърцето

Сред стиховете на Тютчев има такива, които просто хипнотизират. Един от тях е този:

Душата би искала да стане звезда,

Но не тогава, като от небето на полунощ

Силите сияеха като живи очи,

Те гледат към сънливия земен свят,

Но следобед, когато е скрит като дим

Изгарящи слънчеви лъчи,

Те като божества изгарят по-ярко

В ефир, чист и невидим.

Много от стихотворенията на Тютчев са станали учебници, много са музицирани. Ето например един от най-известните романси на стиховете на Тютчев „Пролетни води“:

Дори в полетата е бяло,

И водите вече шумолят през пролетта, -

Бягат и събуждат заспалия бряг,

Те тичат и блестят и казват ...

Изглежда, че много вдъхновената пролетна музика говори в тези редове. Композиторът Сергей Рахманинов въплъщава само нейната кристална мелодия в своя романс.

Искам да завърша работата си с редове от стихотворението на А. Н. Апухтин "В памет на Ф. И. Тютчев":