In Your Heart: Hatcher Робин Лий

Знаеше също, че ако погледне в нейната посока, тя веднага ще се скрие. Той сдържа въздишка на разочарование. Първата им седмица от съвместния им живот далеч не беше блестяща ... Момичето се стрелна под краката му като уплашено жребче. Когато се опита да разговаря с нея, момичето се поклони, сякаш по някакъв начин я е заплашил. Когато Уил я помоли да направи нещо, тя веднага се подчини, сякаш се страхува от последствията, ако откаже. Освен че отговаряше на директните си въпроси, Ларк не изрече нито дума твърде много. Нещо повече, тя беше толкова тиха, че човек лесно можеше да забрави, че дори е била в къщата. Беше напълно ясно, че най-лошите му страхове са напълно потвърдени. Нямаше представа как да се справи с момичето. Той я накара да страда, както и те някога го накараха да страда. И въпреки неудобните му опити да играе ролята на грижовен чичо, тя все още се страхуваше от него. Уил изруга тихо пред себе си. Не можеше да обвини детето: знаеше ли как да накара момичето да почувства, че е обгрижвано и обичано? И самият той никога не го беше усещал. Той има най-тъмните спомени от детството си. Не успя да си спомни нито един щастлив момент.

Райдър си спомни някои от семействата, които познаваше добре тук в Хоместад, например Маклауд, Барберов. Понякога той забелязваше как тези хора се гледаха и се чудеше: ИСТИНСКО ЛИ Е ТОВА? Трудно му беше да повярва. В собственото му семейство дори не беше обичайно да се преструва, че някой обича някого. Изключение може би беше Патриша. Понякога му се струваше, че малката му сестра е привързана към него, но да каже на глас „Обичам те“ никой от Райдърите не смееше досега.

Уил вече беше докоснал дръжката на входната врата, когато чу скърцането на колана зад себе си. Той се обърна рязко. Дори от малко разстояние той разпозна тънката като молив фигура на Стенли Барбър на естакадата на импровизирана количка.

Съпругата му седеше до него. Някой друг беше с нея, но Уил не можа да разбере кой е. Райдър тръгна по верандата и изчака вагона да се приближи.

- Добър ден, Уил - поздрави го Стенли.

- Добър ден! - отговори Райдър, плъзгайки шапката към тила си. - Какво е това, което изведнъж те доведе до такава жега?

Търговецът, поглеждайки към жената, седнала зад него, я представи:

- Това е госпожица Аделаида Шерууд от Кънектикът.

- Здравейте! - отговори Уил.

„Госпожица Шерууд сега ще ни бъде учител. Решихме да ви информираме, преди да я настаним във вашата хижа.

Стенли кимна с разбиране.

- Ние също сме мислили ... Но ....

- Господин Райдър! - възкликна Ади весело, слизайки от количката.

Първото нещо, което го впечатли при непознатия, беше нейната височина. Мис Аделаида Шерууд не беше по-ниска от никой от мъжете в долината и може би дори по-висока от някои. Върхът на главата й беше на нивото на очите на Уил. Тя беше слаба. Плавните контури на тялото й допълваха линията на роклята на пътя. Косата, която се открояваше изпод сламената шапка, беше с цвят на горяща есенна гора и лежеше в тежки къдрици в тила му. Всичко това Райдър успя да разбере, преди момичето да се осмели да погледне в очите му. Когато Ади направи това, Уил изведнъж осъзна, че наднича в най-необичайните зелени очи, които някога е виждал. Бадемовидни, те бяха сянката на зелените ябълки. Овалните зеници бяха черни като обсидиан. Уил едва обърна внимание на останалите й черти, които в най-добрия случай бяха малко посредствени.

„Г-н Райдър, вече ми беше обяснено, че те очакват г-н Шерууд. Разбира се, съжалявам, че се случи такова смущение, но вече уверих г-жа Барбър, че степента ми на квалификация не е по-ниска от тази на никого.