Вашият браузър не се поддържа

Наградете феновете на жестокия тийн свят

Част 2: Уча се по дяволите и това не ми пречи да се чукам.

Да, с Дима стояхме пред сградата на училището - най-мразената ми сграда.

- Сан, защо ме доведе тук? - озадачено попита Димон.
- Мама от първи клас трябваше да го каже, а не аз сега! - от вида на тази сива, мрачна сграда напълно загубих настроението си. - Не те доведох тук. Изглежда, че така или иначе всички пътища водят до училище.
- И си помислих, че решихме да пропуснем - каза примирено човекът.
- И не можехте да споделите вашите предположения с мен?
- Не ми пука, да тръгваме сега - Дима ме погледна с такава надежда, че вече мислех да се съглася, но не беше там. Бляскавата блондинка Катя се приближи до нас.
- Твърде късно е - заяви Дима със същия обречен тон.

Катя с усмивка се приближи до нас, за да ни поздрави. Това момиче, въпреки стереотипния си външен вид, имаше добър интелект (разбира се не същия като мен, но нищо също).

- Хей момчета. Отдавна не сме се виждали. Саша, ти стана още по-красива и ти, Дима, узря много, - кимнахме с Дима в отговор. А Катя междувременно махна на останалите момчета и около нас веднага се появиха много хора.
- Саша, Дима, заедно ли сте както винаги и както винаги мразите всички и всичко? - каза веселият човек от паралела. Харесах го, защото беше отворен и приятелски настроен и дори на шега, той ни каза истината право в лицето. Но Дима, напротив, никога не го харесваше.
- Предположих, и вие на първо място - каза Димон.
- Леле, как заслужих тази чест? - усмихна се Вадик (същия човек).
- Вадюша, спри да копаеш - възкликна веселата Леночка. Изглежда, че е приятелка на Вадик. - Момчета, хайде, иначе всичко започва там, - информира ни тя.
- Всъщност ние със Саня решихме да се разходим - изсъска Дима, вдигна високо глава и ме потупа по рамото.
- Аха, колко си забавен! Добре, престани да се шегуваш, да тръгваме - усмихна се Хелън, опитвайки се да отлепи пищящия поглед на Вадюша.
- Сериозно говоря ... - започна Дима, но аз го дръпнах назад.
- Безполезно е, не губете енергията си “, усмихнах се уморено на Дима и го дръпнах за лакътя към площада близо до училището. Там вече са се събрали много ученици. Такива умни, чисти, с топки в ръце - просто някакъв ужас.

Дима направи гримаса, очевидно, при мисълта за училище. Но ще разсея някои от вашите предположения, ако кажа, че сме двама от най-добрите ученици в това училище? Какво, не очаквахте, а? И това е така! Да, мразим училището, да, не харесваме учителите, да, презираме връстниците си и нямаме специален копнеж за знания, но сме отлични ученици (моля, да не се бърка с крампи и глупаци).

Както се казва: „Уча ужасно добре и това не ми пречи на лудориите“.

Да, това определено е за нас. И знаете ли, реших да се променя (не по отношение на следването), да спра да презирам всеки, който ми дойде. Но не знам как Дима ще го приеме, докато мога само да гадая.

- Сан, заспа ли там? - Дима ме стисна за рамото. - Вече половината концерт отмина, а вие никога не сте мръднали. Добре ли си? Мога ли да те заведа до лазарета? В противен случай е лов да се махна оттук - Димон ме погледна с очите на котка от Шрек и аз кимнах. - Ура! Къде отиваме? До киното или до кафенето, или до мола, или до зоопарка?

- Ще отидем до аптечката, Дима - отговорих аз и на памучни крака се насочих към училището.
- Шегуваш ли се? - изненада се искрено Дима, настигайки ме.
- Как изглежда? попитах.
- Всъщност да! - той извика.
- Това е страхотно, защото наистина се подигравам ”, засмях се аз. - Трябваше да си видиш лицето.
Дима ме погледна като луд и леко ме удари в главата, на което аз отговорих с шамар по главата, а той от своя страна с болезнено квичене.
- Защо крещиш, сякаш те режат? - Запуших устата му с ръка, защото те започнаха да ни гледат назад.
- И с лайна с петата ми сложиш печат на дупето ?! Той извика, ухапал ръката ми.
- Обичам - протестирах със сладникав тон.
- Обичам те сега, ще ти счупя тухла на главата! - продължи да се възмущава Дмитрий.
- Дмитрий, спри да се натискаш, и без това няма да избиеш от мен нито капка съжаление. И никакви тухли няма да ви помогнат тук - провъзгласих аз с тона на аристократ, като се скарах на сина си за счупена ваза.
- Ще оближеш тези рани! - каза ми човекът със сериозен глас.
- Извинете, но няма да ви оближа дупето, а някак ще се измисля! - избухнах в смях.
- Говоря за душевни рани, аборигени! - отговори Димон, пресичайки пътя.

За такива сериозни разговори стигнахме до кафене. Още на входа усетих вкусни миризми и чух къркоренето на стомаха си. В отговор на стомаха ми Димин изръмжа. Погледнахме се съзнателно и прекрачихме прага на кафенето. След като взех маса до прозореца, започнах да си бъркам в салфетка и Дима се обади на сервитьорката.

- Здравейте, днес ще ви бъда сервитьор - при нас дойде момиче на около двадесет. Черната коса до раменете й е събрана на опашка, като цяло, незабележителна. Беше облечена в бяла риза, черен панталон и черна жилетка със значка с надпис „Елена“.

- Леночка, ще ти се обадим, когато решим - обади се очарователно Дима, изпънат в усмивка.
- Да, да, разбира се. Ще бъда там, - усмихвайки се, Елена си тръгна.
- Какъв ще бъдеш - Димон се обърна към мен.
- Всички наведнъж - избръмчах от възторг, загледан в менюто. Всеки ред, написан в тази тънка книжка на изобилието, ме привличаше.
- Нямам толкова пари - отвърна човекът, като обърна страницата. - О, тук е любимият ти млечен шейк. Ще?
- Разбира се, сега слушай, аз ще: печени картофи, агнешко месо и зеленчукова салата. А за десерт, сладолед с черешов и шоколадов сироп, бутилка кока-кола и ... - Исках да продължа, но Димон ме спря.
- Ще ядете ли толкова? - имаше истинска изненада по лицето на моя приятел.
- Приятелю, намекваш ли ми, че ям много? - премигнах презрително.
- На това намеквам! Само вместо „ядене“, имах предвид думата „ядене“! - Дима изсумтя в отговор. - Хм, Леночка, ела, моля те, готови сме да направим поръчка - погледна сервитьорката ни, застанала на бара.
- Да, да, слушам - тя се приближи до нас, взе бележник и химикалка.
- Ще пия гъбена супа и портокалов сок - каза Дима, все още разглеждайки менюто.
- Каква ще бъде приятелката ти? - сервитьорката ми се усмихна, а Дима я погледна празно.
- Не знам, но къде виждаш приятелката ми? - Дима започна да се оглежда, а аз мълчаливо наблюдавах тази пантомима. - Къде е тя?
- Извинете, каква ще бъде сестра ви? - Леночка се втренчи безразлично в момчето. После избухнах в смях и Дима мълчаливо наблюдаваше това, намръщен.

За да спра този импулс на догадки, въпреки това изразих заповедта си през сълзи от смях и Елена се оттегли да я изпълни. Продължих да се смея до момента, в който Дима изрита.

- Може би престани да се смееш, сестричке? В противен случай ще се задавите! - избухна човекът.
- Хайде, Дима. Щеше да ръждяса с мен - казах, избърсвайки сълзите, които се появиха в очите ми.
- Смея се - измърмори той и веднага се изправи пред неразбиращия ми поглед. - Под душа - добави Димон. - Освен това пробвам ролята на по-голям брат. Сериозно и непоклатимо.
- Нещо, което не разбрах, защо, по дяволите, си старши ?! - възмутих се, след като спрях да се смея.
- Е, не ти! - подигравателно възкликна Димън в отговор.
- Аз съм! - Извиках.
- Ти си най-младият, период - отсече Дима, като направи сериозно лице.
- Добре, тате - надух се.
- Леле, аз вече ли съм татко? Бях брат преди секунда! Капец, колко бързо се движа по родословното дърво! - ахна Димън, онемял дъвчейки картоф, заимстван от чинията ми.