Защо не можеш да забравиш този идиот

Добре е бившите мислите за карикатури, а не за хора. Те ни нараняват, ние се ядосваме за това и мозъкът ни намира начин да разпознае тази болка, да намери смисъл в нея и да я контролира. Затова ние създаваме образа на Дорк - човекът, който унищожи живота ни, разби сърцата ни, предаде доверието ни и унищожи способността ни да вярваме отново в любовта.

Отначало е като лека шега: приятели доливат масло в огъня, за да ни разсмеят и развеселят, а ние безмилостно си говорим колко ужасен беше този Дорк. Но след това малко по малко всичко в живота започва да се свежда до него. Той е причината да напълним с 10 излишни килограма, той е причината, поради която не можем да преминем следващото интервю, той е причината, поради която няма с кого друг да отидем на кино. Направи ни нещо - скъса с нас, излъга, изневери, замина за друг или нещо подобно. Затова съвсем основателно оплаквахме връзката си и ранената душа. Ето защо нашите приятели ни казаха да си отделим време и е добре да бъдем тъжни и наранени малко.

Но някъде по пътя разбитото ни сърце се превърна в оправдание. Човекът, който ни изостави, престана да бъде мъж и се превърна в Дорк - герой от тийнейджърски сериал, чиято единствена цел е да унищожи живота ни и да причини всичко лошо, което ни се случва. Мразим Дорка, но някъде в дълбините на нашето подсъзнание сме му благодарни, че сега можем да обясним всичко в живота си. Ние го обвиняваме за всичките ни проблеми, говорим за него, когато някой от приятелите ни попита "Какво ново?" Той се превърна в отправна точка, от която ние развиваме нашата личност: аз съм сам, изоставен съм, не вярвам на хората.

В един момент Dumbass става неразделен от това, което сме. Той е причината, поради която изглеждаме толкова зле, той е причината за нашата самота, причината да бъдем загубени в живота. Сега не става въпрос за 3D човек, който е сгрешил и ни е наранил. Сега това е вековен архетип, който се превърна в нашия жизнен компас, около който обикаля всичко останало в живота ни.

Не искаме да го пуснем, не искаме да спрем да мислим за него, защото той вече не е този, който ни е наранил, нито този, който някога е разбил сърцата ни. Сега той е нашата същност, нашата нова реалност.

Това често се случва, защото не можем да му простим, да разберем, че той е същият човек, че ни е наранил, но че не може да управлява живота ни и да решава всичко вместо нас. Не сме готови да пуснем и да забравим този Дорк, защото допуснахме пропастта да бъдем ние, вместо да бъдем друго преживяване, което ни помага да оформяме.

Дебилът е просто човек. Просто преживяване. Просто трудни спомени. Но той не е това, което сме ние. Той не е нашата изкупителна жертва. Той не е нашата история.