Вашият браузър не се поддържа

Награда за втора реалност

Клас, арест.

POV Nervi.
Какво, по дяволите, става? Може би отново Дебра? Тя познава Натаниел. И той просто иска да ми отмъсти. Трябва Cas да каже? - Веднага се втурнах към килера.
Когато бях готов бягах към изхода.
-Къде отиваш? - Нат изтича в коридора.
-Трябва спешно да се видя с Кас.
-За какво? - попита Нат.
-Няма значение. - С тези думи напуснах къщата.
По целия път мислех само за две неща: Cas и Nat. "Откога започнах да избирам между скучен тип и хрътка? Но Нат се промени, той не е толкова скучен, както преди. И Кас, сивите му очи. Как можеш да спреш да ги обичаш? Но какво ще кажеш за тормоза му "Аз съм без тях, като риба без вода. И все пак, ако Cas се откаже от мен, за да ми се подиграе, ще го убия. Няма да бъде Cas." Мислите ми бяха прекъснати.
Сблъсках се с някакъв тип и паднах заради него.
-Ай, съжалявам. Не исках. - протегна ръка към мен.
-Ще ставам сам, без да съм с увреждания. - грубо отговорих.
-Извинете отново, просто отидохте на срещата и се усмихнахте. Мислите за нещо приятно? - човекът ме погледна.
-Не е твоя работа. - Започнах да разглеждам по-добре лицето му. Това е Кен!
-Разбра ли сега? Ще бъдеш ли груб? - с усмивка попита той.
-Какво ви кара да мислите, че няма да се държа грубо с вас? До. - Не исках нито за секунда да поддържам диалог с него.
-Изчакайте. - Кен ме хвана за ръката.
-Пусни. - Започнах да се боря.
-Мога ли да ви кажа нещо? - Той ме погледна с кученце.
-Имате една минута. Не повече. Времето си отиде.
-Съжалявам, че трябва да кажа това. Крис се върна, видях ги с Дебра. Не мога да ви кажа нищо друго.
-Знаеш ли, след като ме излъга за Кас и Лиси, аз те мразя и вече не искам да ти вярвам. - С тези думи си сложих слушалките и се насочих към къщата на Кас.
-Добре, не ми вярвай. Но ти самият ще тичаш при мен да плачеш, когато всички се отвърнат от теб, дори твоят Cas. “Кен извика след мен.
"Млъкни, глупако! Това никога няма да се случи." - Гняв, гняв и истерия играха в мен. Бях много ядосан, гневът ми не позволява сълзите да влязат в игра. Още по-добре е, не искам Кас да вижда сълзите ми. Силен съм. Никога не се е случвало една глупачка да доведе до сълзи момиче хрътка. Никога не е било и никога няма.

* След малко време *

-Ще останеш ли с мен? - попита Кас със злонамерена усмивка.
Погледнах часовника си. 21:57. Боже, ще ме убият у дома.
-Не, всичко е. До.
-Събрахте се без мен? И ако някой те харесва през нощта, какво ще правя? взимам те.
-Доколкото го разбирам, безполезно е да се отрича, така че?
-Точно.
-Добре, просто хайде бързо.
Когато излязохме от къщата, веднага се сетих за Кен.
-Cas. - Започнах - Спомних си нещо друго.
-И какво?
-Когато отидох при вас, по пътя, когато се блъснах в Кен, той ми каза, че е видял Крис и Дебра заедно.
-И ти му вярваш?
-Не, но когато го изпратих, той извика след мен, че по-късно ще дойда при него със сълзи, защото дори ти ще ме оставиш. Струва ми се, че Кентин знае нещо, но не ми каза и това "нещо" е свързано с Крис и Дебра и тези съобщения.

-Не си взимай глупости в главата. Първо, вие знаете, че няма да ви оставя. Второ, веднъж му повярвахте и това завърши с катастрофа. Трето, как Дебра и Крис могат да бъдат свързани? И какво биха се грижили на Крис за Дебра и Натаниел?
-Права си, просто напразно се тревожа.
Е, вече сме дошли в къщата ми. Кас почука на вратата. "Защо? Имам ключа." - Мислех.
Мама отвори.
-Къде беше!? - Мама започна да ме изгаря с поглед.
-Извинете я, моля. Помолих го да ми сготви храна, но отне много време. - Кас се застъпи за мен.
"Какъв измамник си." - Не можех да не се усмихвам.
-Добре. - по-спокойно каза мама. - Благодаря ти Кас.
-Не благодаря. Току-що я изпратих. Чао, хлапе. - Кас ме целуна по челото. - Довиждане. Извинете отново, че задържах Nervi.
-Чао Кас. - Казах.
-Ще се видим, Кастиел. - каза мама.
Мама ме хранеше без никакви въпроси, но след това изглеждаше заменена.
-Можеш ли да обясниш? - грубо каза мама и ми подаде лист хартия.

Боже, как мразя този Натаниел. Прецака ме, през цялото време се опитваше да говори с мен, да бъдем заедно. Не ми трябва. А също и майка ми. По дяволите, тя не работи? Много по-добре без него. А също и тази Аделаида. Боже, тя е толкова гадна, постоянно говори и говори. Мозъците вече се топят.

* След 30 минути *

-Дойде, не мина година. - каза Лиси.
-О, хайде, не съм ходил толкова дълго.
-Мога ли да включа колоната? - попита приятел.
-Включете го, просто го намалете.
Лиси изсвири песен, която никога не бях чувала "Откъде я взех?"


Когато Лиси най-накрая напусна високоговорителя, Роуз влезе в стаята.
-Здравейте всички. Хайде кажи ми. - Роуз седна на пода ми.
-Какво ще й кажете? - попита Лиси и също седна на пода.
"Нямам столове, фотьойли и диван? Защо всички седите на пода?" - помислих си, но Роуз прекъсна мислите ми.
-Нерви?
-И? Съжалявам, помислих си. Като цяло съм арестуван, защото майка ми намери някакъв вид хартия.
-Не мислите ли, че това са глупости? - попита Нат.
-Млъкни и ме остави да свърша. Е, пишеше:
Боже, как мразя този Натаниел. Прецака ме, през цялото време се опитваше да говори с мен, да бъдем заедно. Не ми трябва. А също и майка ми. По дяволите, тя не работи? Много по-добре без него. А също и тази Аделаида. Боже, тя е толкова гадна, постоянно говори и говори. Мозъците вече се топят. - Цитирах.
Нат и Роуз бяха шокирани.
-Не аз го написах, не можех да го напиша, никога не бих казал нищо лошо за леля Аделаида и още повече за майка ми. Винаги я чакам от работа, особено когато не е била там от месеци. От почти 14-годишна възраст живея като че ли сам. Винаги е самотно, въпреки че Дейки винаги е там. Нямам представа кой е написал това. Но определено не аз, макар че почеркът ми.
Никой нищо не каза, само на заден план се чуваше:


-Защо не каза на майка си това? - попита Роуз.
-Опитах, но тя не ме послуша, просто ме пусна в домашен арест и толкова.
-Не бихте казали това за мен. Напоследък се разбираме доста добре, нали? - попита Нат.
-Точно.
-И какво ще правиш? - попита Роуз.
-Нямам много избор. Само музика. И това е.
Лиси се усмихна, тя се зарадва от думите ми.
-Може би мога да говоря с майка ти? - попита Нат.
-Недей. Какво те кара да мислиш, че тя ще ти повярва, ако дори не вярва на собствената си дъщеря?
-Не знам.
Тишина отново и отново:


-Между другото, нямам много време, така че се качете на стол и да започнем. - каза Роуз.
Послушах я и застанах на един стол.
-Просто не издавайте всичките ми сантиметри, нали? В противен случай не искам да чувам, че съм завършен.
-Господи, не пълен, а красавица със стройно тяло. Е, няма да, не съм инат. - Тя ми намигна.

* след 30 минути *