Султанмахт Торайгъров

Бих се издигнал над земята като слънце

Осветяване на родната земя.

Нека горещите лъчи да греят

Ще стопли сърцата на хората -

Животът на поета беше труден­най-късното време на нашия век, времето на „буря и нападение“, когато съдбата на Ро­Дина се озова на кръстопътя на два пътя. Александър Блок, съвременник на Торайгъров, пише: „В ерата на бурите и тревогите, най-нежните и съкровени стремежи на душата на обвързващия поет­са буря и безпокойство. "Тези думи с право могат да бъдат приписани на казахстанския поет.

Но вечната слана ще дойде,

Слънцето ще изгасне. Да, луната и това

Ще изчезне от небосвода.

„Опит да се разбере мястото на индивида в грандиозното, космическо­мащаб, - пише изследователят Мурат Ауезов, - е­които нямаха аналози в казахстанската поезия от миналото. Лиричният герой на поезията на Торайгъров се чувства като частица от вечна, неразрушима, огнена материя. Неслучайно любимият образ на поета­ta - образът на огъня, възприет от него като символ на топлина и светлина ".

Прославяйки силата на човешкия ум, способен да проникне в тайните на Вселената, в тайните на живота, поетът органично отхвърля насилието и невежеството, подобно на Абай, обявява просветлението на хората като цел на своя живот. Изследователят е прав, когато е подчертал­кима: „Пламенно, понякога в стила на разгорещени пророчески изказвания, той осъжда склонността към сънливо, бездушно същество­niyu, протести срещу условията на живот, които пораждат глад, нито­четка, омаловажаваща самочувствието на човек ".

Понякога, измъчван от безотговорността на своите стремежи, не виждайки конкретните резултати от работата си, поетът се сравнява с цвете, хвърлено в пустинята.

Султанмахмут беше любознателен и любознателен. Страстната жажда за знания го отвежда в далечния Баян-Аул, където учи в богословско училище - медресе (1908-1910).

В края на 1912 г. Султанмахмут пристига в Троицк, където постъпва в мюсюлманско богословско училище, самостоятелно учи­той научава основите на науката, решава да овладее руския език, чете с възторг Пушкин, Лермонтов, Крилов. Пред очите му се отваря нов свят и Султанмахмут започва да разбира много неща, за които преди не е имал представа. В стихотворението "Каква е целта на преподаването?" (1914) поетът сравнява знанията със "слънцето".

През годините на работа в "Айкап" (1913-1914) Торайгъров пише освен стихове и разкази и редица критични статии (от които най-значимите: "За казахски колекции­hov "," Песни и техните изпълнители "," казахска система за обучение ") относно необходимостта от подобряване на системата за обучение.

През същите години С. Торайгъров завършва първия си роман "Камар-Сулу" ("Красавицата Камар"), където излага обичаите на­извън големите перуки, означава еманципацията на жените. 1916 около­ходи в работата по втория роман в стих "Кой е виновен?" Съчувствие към жертвите на феодално-патриархалния начин на живот, хора, които са безмилостно осакатени от жестока тирания, страниците на романа са проникнати, изложени са конкретните виновници за нещастията на хората - могъщите на този свят.

„Ако посветиш живота си на мечта.“ Текстовете на Торайгъров са разнообразни по теми: той има граждански и философски стихотворения, много стихове за любовта и природата. Но преди всичко се казваше, че Султанмахмут е граждански поет.

Недоволство от съвременната реалност, страст­нов протест срещу феодално-колониалното потисничество - основните теми на неговите стихотворения. Обръщайки се към по-младото поколение, поетът беше­Ден той каза: "Ако посветите живота си на мечтата си, нашите хора ще бъдат щастливи, скъпи приятелю!" („Каква е целта на преподаването?“); „Само великото братство на хората ще спаси изгубения живот!“ ("Когато дойде времето"). Вярно е, че не може да каже със сигурност по кой път да отиде на „слънцето“, как да изпълни „мечтата си“. За Торайгъров „истината се разбира в света на науките“. В същото време поетът е убеден: "И целият свят знае, че между тях има вечна битка - между бедните и бедните. И всеки човек на земята ще се подчини на силата на труда" ("Съдбата"); неравенството е причината за „нашето изоставане и неприятности“, „което накара славните хора да се лутат наоколо“. Оттук и омразата, с която поетът напада тези, „които се хранят добре, чието облекло е богато“, „чиято къща е известна с украсата на стаите“. Оттук и упоритото търсене на справедливост тук, „на земята, а не в рая“ - „който не познава щастието на земята, едва ли ще го намери зад гроба!“.

С. Торайгъров отхвърля догмите на религията, критикувайки доктрината за създаването на света и човека, вярата в отвъдното, робството­послушание. В стихотворенията „Вяра в Бог“, „Оцветена Ходжа“ поетът черпи религиозни фанатици.

Искам да направя добри дела. "С. Торайгъров създаде няколко стихотворения, новаторски както по съдържание, така и по форма.­тежестта на поетите, които се занимават само с темите на историята в чужбина­на изток, той решително обърна лице към живата модерност, към реалния живот на родината си.

Изгубеният живот и бедният човек са реалистични стихотворения, посветени на вълнуващи проблеми от началото на века. Социални­рална непоносимост, острота на характеристиките - отличителната оригиналност на поетичното му мислене.

Лирическият герой, от чието име се води разказът, е обгърнат от трудна мисъл за смисъла на живота. Светът е сложен и труден, не е само млад човек, който „влиза в живота“, за да намери своето място, да бъде полезен на хората. Нямаше да се изгубя в този водовъртеж, нито сутрин­целете се високо, не изневерявайте на идеалите си. Това, разбира се, са проблемите, с които всеки човек се сблъсква в зората на живота си.

Поемата се състои от пет глави: „Детство“, „Младост“, „Зрялост“, „Старост“, „Краят“.

Човек, според поета, от раждането е присъщ на морална чистота, светли мисли. За него всички са равни: и богатите и бедните, и християните и мюсюлманите. По природа човек е благороден и мил, той има много красиви мотиви, докато не попадне под властта на „обичай, Бог, цар и злато“.

В младостта си героят на поета мечтае за любов и приятелство, за служене на Родината; богатство, лукс, ситост му се отвращават: "В края на краищата богатите са роби на богатството си. Като бик­който яде сено на стека, дъвче, дъвче - неспособен да се откъсне и така за мен - да дърпа през целия си живот? И виждате ли щастие в това? Не, недей! ". Той е възмутен от неравенството, принуден­труд, бедност. Той търси начини да служи на хората. Животът без възвишен идеал му се струва, че живее в задушна дупка. И мрази нарцистичните егоисти, които нямат благородна цел: „Собствената ти риза е по-близо до тялото ти!­война ще! И всеки скуош е центърът на Вселената! "Да служиш на хората е истинска цел, достойна за мъжа:

Чист съм по душа и тяло, светъл по дух,

И аз искам да върша добри дела.

Ти, живот, благослови моите импулси,

Така че да обичаш свободата и хората,

Израснах, узрях и бях верен на стремежа!

Разсъждавайки върху живота, лирическият герой по-нататък стига до заключението, че Чингис хановете, Бонапарт, Вилхелмс, Николас са като­ни чип в популярното движение. „Вчера кайзер Уил­неговите полкове влязоха в огън и вода и сега той е престъпник, избягал от справедливия процес на хората. " Същата съдба сполетя и всемогъщия руски император. ".

Мисълта за бъдещето, която постоянно окупира С. Торайгъров, отново отеква във финала на поемата. Поетът е убеден, че ще дойде време, когато хората ще унищожат всяко насилие и потисничество.

Стихотворението "Бедният човек *" (1919) за тежък принудителен труд, за провалената съдба на човека. Бедният човек се замисли за своето учение­stu, и само по себе си протест срещу околните­неговата несправедливост. Подобно на героя на стихотворението на Некрасов „Кой живее добре в Русия“, бедният човек не намира щастие никъде: той пасе говеда на бай, слиза в мините, но скръбта и страданието са негова участ навсякъде. Сцените от живота на бедните са изрисувани мощно и изразително. Търсенето му на нормален човешки живот, живот без глад и трудности, никога не е достигнал целта.

Нощта е тъмна. Гледам овцете с кучето.

И нито една светлина в тъмното.

Всички дрехи са парцали, почти съм гол,

И никога не съм имал друг и никога.

Цял живот съм се мъчил и въпреки това съм просяк,

Въпреки че съм живял повече от петдесет години.

Работих ли само в селата?

Чужд ли ми е градът на горчивата отрова?

Не съм ли живял под земята от години,

Извличане на това, което държи земята?

В тъмните мини мъртвите са живи,

Нарязах въглища с тежък пик,

От години дишам въглищен прах,

Потта ме обливаше с разяждаща струя.

Издигнах насипи за железниците,

Чукаше камъни и влачеше пясък,

От изгрев до залез работих,

Не можах да спестя нито стотинка, независимо как се мъчих.

Приемането на антитезата - рязко противопоставяне на две нива на живот - луксозен и просяк - преминава през целия роман, подчертавайки психологията на централния герой, неговата безнадеждна съдба­bu: верността и изразителната точност на ежедневните детайли са такива, че читателят може да види със собствените си очи оригиналността на дореволюционния аул, обичаите, преобладаващи там, и новите тенденции, идващи от индустриалния град.

Стихотворенията „Изгубен живот“ и „Беднякът“ - етапи в развитието на жанра.

Атрактивният Камар е дълбока и цялостна природа. Sme­лаещото и гордо момиче прилича на Жибек и Баян, олицетворяващо духовната красота на младото поколение. Пред живота в плен, живот без любов, Камар предпочита смъртта. Нейната смърт е проклятието "на тези­до царството на Нурум и Оспан, унищожавайки всичко красиво и добро. Човек не може да не усети близостта на трагичната съдба на Камар и съдбата на рускиня от бреговете на Волга - героинята на драмата на Александър Островски „Гръмотевичната буря“. в същото време Камар, като Гайша, човек от новата ера, принадлежащ към ново поколение­ni, интелигентна, образована, тя поставя по-високи изисквания към живота. Тя не може да бъде бутана наоколо, дори ако­обхванати от шериата. За разлика от образите на епи героините­от стиховете, вътрешният свят на Камар се разкрива по-пълно и по-дълбоко. Нейната трагична съдба води до заключението, че дори в далечно село младите хора не могат, както преди, примирено да търпят беззаконието, изтърпявайки патриархални основи.

Стилът на романа, подобно на Калим, се връща към народната поетика. Авторът изразява открито своите харесвания и антипатии, персонажите са очертани без полутонове - те са или носители на злото, или се борят­ки са добри, някои са грозни, други са красиви. Така например, Ахмет, любимият Камар, като епични герои, се сравнява с леопард, сокол: „В допълнение към ума си, Ахмет беше смел като леопард, красив като сокол и талантлив като известен акин. дума, сред младия Ахмет беше най-младият, сред достойните - най-достойните, сред смелите - най-смелите ".

Романът "Камар-Сулу" може да се нарече проза. Поетът пише развълнувано, понякога в ритмична проза, вмъква стих­творчески текстове. Цветни епитети и сравнения, поговорки и поговорки, крилати изрази, взети от устната поезия и създадени от самия С. Торайгъров, придават на стила на романа свой­в текста са вплетени фигуративен национален колорит, поетични букви, народни песни (жега-горещина, айтисти).

Езикът на романа на Торайгъров е сочен, точен, вкоренен в поезия. Но Султанмахмут не се ограничи да използва само богатствата на родния си език, той също използваше думи от руския речник, за да предаде нови мисли и идеи.

Творчеството на С. Торайгъров е пропито от страстна мечта за свободно общество. Устремен към бъдещето, неговото литературно наследство носи идеите за човечност, безкористна любов към Родината. Със своя аскетичен живот и творчество поетът-любител на народа утвърждава моралния идеал на човека.