Сивова С

В допълнение към тези два варианта има и трети - това е т. Нар. „Обобщено друго“ (J. Mead) [2]. Това „друго“ не само не присъства до актьора по време на действието, но обикновено не е конкретно, отделно лице. Това е неперсонализираното „друго“. Животът в обществото е научил хората, че когато извършваме определени действия, очакваме определени реакции, като същевременно не винаги знаем точно от кого ще произлязат лично. Например знаем, че не трябва да се появяваме предизвикателно облечени на улицата, защото това може да предизвика неодобрение на другите. В същото време не знаем кой лично ще стане тези „заобикалящи”, как ще се прояви осъждането (вербално, невербално или изобщо не изразено външно), но ние вземаме предвид тази предполагаема реакция и коригираме нашите поведение към него.

Има различни варианти за това как нашите действия могат да „корелират“ с действията, очакванията на „другите“. Първият и най-очевиден вариант е да правим това, което другите очакват от нас. Вторият вариант е, че не правим това, което се очаква от нас, но в същото време вземаме предвид тези очаквания. Тази опция включва богат набор от действия. Ще дадем само два, в определен смисъл обратен пример. Лицето извършва престъпление. Той не прави това, което обществото очаква от него и тези очаквания са формулирани много ясно под формата на правни норми. Къде се изразява ориентацията към тези очаквания? В това, че такъв акт рядко се показва, а напротив, те се опитват да го скрият. Нарушителят е взел предвид очакванията на обществото и се стреми да структурира действията си така, че отклоненията от тези очаквания да са били невидими. Помислете за обратния пример. Човек извършва някакво неодобрително действие и изобщо не го крие. Например студент се хвали, че е получил добра оценка, като е отписал отговор. Социалният механизъм на такива действия е следният: ученикът взе предвид възможните санкции, ако разкрие своите действия, които не отговарят на очакванията, и оцени тези санкции като не представляващи заплаха. Така той се ориентира към „другите“. Разбира се, тези примери са твърде опростени. Човек се ръководи от много „други“ едновременно и очакванията му могат да си противоречат. (Например, същото престъпление, осъдено от държавата, може да бъде одобрено от някой от обкръжението на нарушителя.) Но за нас беше важно да покажем, че действия, които не съответстват на действията или очакванията на „другия“, може и да бъдете ориентирани към този „друг“.

Нека отделим третия вариант на ориентация към „другите“. Той е описан в „драматичната социология” на И. Хофман [3]. Човек действа като режисьор, проектирайки действията си като мини-представления, чиято основна цел е да направи правилното впечатление на „другите“. Например служител, който иска почивка от работа, ще изгради мини-изпълнение: той ще избере точното време, ще даде основателна причина, ще бъде учтив и търпелив. Всичко това се прави с цел да направи необходимите впечатления на шефа и да го тласне към желаните действия за подчинения. И вече в отговор на тази реакция самият подчинен ще предприеме предварително планирано действие (няма да дойде на работа).