Прочетете Пелагия и белия булдог - Акунин Борис Чхартишвили Григорий Шалвович - Страница 12

  • ЖАНР
  • АВТОРИ
  • КНИГИ 564 008
  • СЕРИЯ
  • ПОТРЕБИТЕЛИ 510 708

Не се стигна до убийство, но някои от гражданите, които бяха по-разсъдливи, станаха замислени, чувствайки се в този скандал и особено във факта, че полицията не смееше да спре скандалника, приближаването на смутните времена. И това ще рече, че гърмеше в провинциалната атмосфера и черното небе беше осветено от все още немата, но зловеща мълния.

Обаче твърде много ли сме се отклонили от основната линия на нашата история? Сестра Пелагия отдавна влезе в широко отворените врати на парка Дроздовски и сега ще трябва да я поддържа.

Дъждът настигна Пелагия на петдесет крачки от портата. Той изля приятелски, изобилно, весело, веднага давайки ясно да се разбере, че възнамерява да накисне до кожата не само халата и шала на монахинята, но и долната й риза и дори да плете в чанта за колан. И Пелагия се страхуваше. Огледах се наоколо, за да видя дали някой ходи, вдигна подовете и тръгнах по пътя със забележителна пъргавина, което беше улеснено от часовете по английска гимнастика, които, както вече споменах, сестра ми преподаваше в епархийското училище.

Стигнала до спасителната алея, Пелагия се облегна с гръб на ствола на стар бряст, който надеждно я беше покрил с плътната си корона, избърса пръснатите очила и започна да гледа към небето.

И имаше нещо. Почти половината от високия свод стана люляковочерен, но не от скучния, мрачен цвят, който се случва в безнадеждно облачни дни, а с мазен оттенък, сякаш някакъв небесен ученик от пакости е хвърлил лилаво мастило върху синьо покривка. Петното все още не се беше разпространило в далечната половина на покривката и там все още царуваше слънце и от двете му страни се извиха две дъги, едната по-ярка и по-малка, другата по-тъмна, но по-голяма.

И след четвърт час всичко се промени: близкото небе стана светло, далечно тъмно и това означаваше, че поройът свърши. Пелагия направи молитва по случай безопасното освобождение от наводнението и тръгна по дълга, дълга алея, водеща до дома на хазяина.

Първият от обитателите на имението, който пътешественикът срещнал, било снежнобяло кученце с кафяво ухо, изскочило от храстите и веднага, без ни най-малко колебание, грабнало расото на монахинята. Кученцето още не беше излязло от ранна детска възраст, но вече имаше най-решителната нагласа. Извивайки чело и ядосано се дръпна, той навлече плътна тъкан и беше ясно, че няма да се откаже толкова лесно от това занимание.

Пелагия взе разбойника на ръце, видя луди сини очи, розов нос с черно петно, кадифени бузи, окачени отстрани, по някаква причина зацапани със земя, и нямаше време да обмисли други подробности, защото кученцето стърчеше дълъг червен език и облиза носа й с рядка пъргавина, чело и в същото време чаши очила.

Ослепявайки известно време, монахинята чула някой да пробива храстите. Задухан мъжки глас каза:

- Да, хванаха ме! Пак яде земята някъде, бисово брате! Извинявай, сестро, че си спомних злата. Той беше глупак, баща му и баща му го научиха. Фу, благодаря, хванах го, иначе не мога да го спра. Пъргав, дявол. О, съжалявам отново.

Пелагия притисна топлото, еластично тяло към гърдите си с едната си ръка, а с другата свали мърлявите очила. Видях пред себе си брадат мъж в шинц риза, плюшени панталони, кожена престилка - прилича на градинар.

„Продължавай да хапеш своето“, каза тя. - Да по-силно.

- Откъде знаете името му? - изуми се градинарят. - Или сте били с нас? Не помня нещо.

- На нас, лицата от монашеския ранг, чрез молитва се разкриват много неща, непознати за обикновените хора - каза назидателно Пелагия.

Брадатът повярва дали не е - не се знае, но извади от джоба си петте монети и с поклон сложи монахинята в чантата си.

- Приеми, сестро, от чисто сърце.

Пелагия не отказа. Самата тя не се нуждаеше от пари, но подаръкът на Бог, дори и малък, е радост, макар и от чисто сърце.

„Не влизайте в къщата“, съветва ги градинарят, „не тропайте напразно краката си. Нашите господа не дават милостиня на Божия народ, те казват "pryntsyp".

- Аз съм при Мария Афанасиевна, с писмо от Владика Митрофания, - Пелагия представи акредитивите си, а обитателят на Дроздов с уважение свали капачката от главата си, поклони се, превключи от „сестра“ на „майка“.

- Е, не го казаха веднага, майко. И останах като глупак с пари. Ела след мен.

Той тръгна пръв, държейки с две ръце гърчещо се, гневно пищящо Снек.

Вдясно, на поляната, близо до бяла каменна беседка, се скиташе прекрасен господин в широкопола шапка и лъвове. Той държеше под мишница голяма кутия с черно лакирано дърво, а в ръката си дълъг статив с остри краища, обвързан с желязо. Забих статива в земята, повдигнах кутията отгоре и стана ясно, че това е фотографски апарат, който дори в отдалечената ни провинция беше престанал да бъде рядкост.

Господинът се огледа, погледна монахинята без интерес и каза на градинаря:

- Какво, Герасим, изпревари беглеца? И тук се скитам в парка. Снимам парата, която идва от земята. Редки оптични ефекти.

Той беше красив джентълмен, с добре поддържана брада, дълга къдрава коса, веднага се вижда, че не е от местните. Пелагия го харесваше.

- Художникът е от фотографски снимки - обясни Герасим на спътника си, когато те се отдалечиха малко. - От самия Петербург. Те остават при нас. Те са Степан Трофимович, нашият мениджър, приятели. И името им е Аркадий Сергеевич г-н Поджио.

Извървяхме още сто крачки и трябваше да вървим и да вървим до зеления покрив. Копита подгизнаха отзад, тъпчейки по леко влажна пътека. Пелагия се обърна - тя видя леко едно парче, а в него румен майстор в бяла пухена шапка и ленено палто.

- Здраве, Кирил Нифонтович - поклони се Герасим. - Побързайте да вечеряте?

- А къде другаде? Уау, уау!

Избледнели малки очи, сияещи от детско-наивно любопитство, гледаха Пелагия, кръгли бузи, сгънати на гънки в добродушна усмивка.

- Кого придружаваш, Герасим? Уау, и Crown Infante е с теб.

- Сестра любовница носи съобщение от лорда.

Ездачът направи почтително лице, вдигна шапката си от изпарената плешива глава:

- Нека се представя. Кирил Нифонтович Краснов, местен земевладелец и съсед. Седни, майко, ще го изпомпам, защо да те притеснявам. И нека вземем кучето, или Мария Афанасьевна, тя се отегчава без него. Поглежда от високата веранда, не се вижда скъпият пратеник.

- От Пушкин ли е? - попита Пелагия, седнала до сладурката.

„Поласкан“, той се поклони и щракна с камшика си. - Не, аз сам го съставям. Линиите се изливат от мен сами по себе си, по каквато и да е причина и без никаква причина. Само че сега не добавят стихове, иначе би било не по-малко славно от Некрасов и Надсън.

Минута или две по-късно те вече се приближаваха до голяма къща, оборудвана с всички атрибути на великолепие, както беше изобразено през миналия век - дорична колонада, недоволни лъвове на пиедестали и дори медни еднорози Gros-Jägersdorf по краищата на стълбите.

В коридора Краснов по някаква причина шепнешком попита хубавата камериерка:

- Какво, Танюша, как е? Виждате ли, донесох й лека закуска.

Синеоката пухкава устна Танюша само въздъхна:

- Много лошо. Не яжте, не пийте. Всички плачат. Едва наскоро лекарят си тръгна. Не каза нищо, поклати глава така и си тръгна.

Спалнята на пациента беше мрачна и миришеше на капки от лавандула. Пелагия видя широко легло, затлъстяла възрастна жена в шапка, полулегнала, полуседнала на купчина пухкави възглавници и някои други хора, на които им беше неудобно да гледат веднага, от прага и дори малко тъмно - нека очите й да свикнат.

- Лека закуска? - попита старицата с басов глас и се надигна, протягайки отпуснатите си, пълни ръце. - Ето го, скъпа моя. Благодаря ти, татко, че достави. (Това е за Краснов.) Кой е това с теб? Монахиня? Не виждам, ела тук! (Това вече е Пелагия.)