Погребение на собственика на земята

Никой не знаеше какво прави земевладелецът в Белогорщи Пан Нивински. През 17 век, когато той е живял, хората разказват различни истории. Говореше се, че той кани алхимици от Бохемия и провежда някои загадъчни експерименти с тях, че самият демон им служи и че неведнъж са виждали как голяма огнена змия лети над небето и лети право в камината на майстора замък. Хората се опитваха да го заобиколят и когато се налагаше да вземат там дърва за огрев или храна, те предпочитаха да разтоварят всичко това пред моста, който водеше към портата. Мрачните слуги на замъка взеха донесеното и отново изчезнаха зад портите.

Отдалеч замъкът изглеждаше много непривлекателен - гарвани непрекъснато кръжеха над него и крещяха силно, а вечерта прилепи летяха и скърцаха, а пищенето им беше като човешки викове.

Но тогава тиганът умря. Алхимици и други гости, които са си направили уютно гнездо тук, бързо се изплъзнаха след смъртта на своя покровител. Да, и не през деня, а посред нощ, така че никой не видя, само момчетата, които пазеха конете на пасището, забелязаха тъмни сенки, които се втурваха по пътя на запад.

Господинът нямаше нито жена, нито деца, така че слугите му се погрижиха за погребението му. И когато те се осмелиха да отидат при местния свещеник, за да може той да извърши погребението на техния земевладелец, свещеникът, уплашен, започна да се кръщава и никога не би се съгласил на това. Тогава те решиха да го погребат без свещеник, но общността в Белогорск стана стена и не пусна ковчега в гробището им. Дори торбата със злато, която слугите пред нея изляха, не помогна. Затова погребаха Пан в осветено поле.

След погребението слугите, натоварили ценното на каруци, напуснаха замъка и се разпръснаха във всички посоки. Никой от местните жители дори не се осмели да погледне в замъка. Междувременно през нощта се разнесе силен тътен и на сутринта всички видяха, че земята не приема ковчега с тигана, повърна го на повърхността и гарваните веднага седнаха върху него от всички страни. Ето сделката! Хората трябваше отново да погребат атеиста, но на следващата вечер се случи същото и на третата нощ също. Какво трябваше да се направи?

След това изпратиха в Лвов за палача. Палачът, когато чул, че му предлагат работа, махна с ръце и крака, но след това се намеси магистратът и заповяда на палача да отиде в Белогорща, защото нямаше друг изход. Беше необходимо душата на този господин най-накрая да почива в мир.

Палачът пристигна с чирака си, младо момче, на черна каруца, на която, както обикновено, носеше телата на екзекутирани престъпници. Хората ги заведоха на полето, застанаха в далечината и гледаха какво ще правят.

Гарваните се издигнаха от гняв и се завихриха в див танц над главите си. Палачът вдигна капака с меча си и го положи на земята. Пан лежеше в ковчега като жив, лицето му беше цвекло, черешовите му устни бяха изкривени от усмивка.

Палачът замахна с меча и отряза главата му, кръвта удари отгоре с червен фонтан, изпръсквайки гарваните, те крещяха оглушително и полетяха в гората. Калфата вдигна главата на господаря за косата и я положи в краката му. Тогава палачът отсече краката и ги хвърли там, където беше главата преди. Той постави едната отсечена ръка под главата на починалия, а другата под краката. След това той и асистент вдигнаха капака, поставиха го върху ковчега и забиха с големи пирони.

- И сега, - извика палачът, - помогнете ни да го сложим на каруцата.

Хората колебливо подпечатваха на място, никой дори не искаше да се приближи до ковчега. Накрая свещеникът и секстън се съгласиха, но когато се заеха да вдигнат ковчега, не можаха да го преместят. Трябваше да се обадя на още момчета и онези, които се срамуваха, че са принудили стария свещеник да носи ковчега, се присъединиха към компанията и само осем от тях успяха да сложат ковчега на каруцата. Общността изплати палача, той удари с камшик и каруцата започна да се движи.

По пътя палачът заповядал на помощника да седне на кутията, да подкара конете и да не поглежда назад, независимо какво се е случило. Самият той седна зад ковчега с меч в ръка.

Веднага щом каруцата тръгна за Белогорща, от ковчега се чу тъжно хленчене, а след това започнаха да прозвучат оскърбителни думи, починалият започна да чука на капака. Палачът удари три пъти с меч по ковчега и почукването замря.

Междувременно вече беше тъмно, някъде високо над главата, отново се завъртяха гарвани, извикаха прилепи и от гората се чу пронизителен вой, нещо туптеше там, клоните вече пукаха и силно стенеха.

И колкото по-нататък яздеха, толкова повече мъртвецът се тревожеше. Палачът все по-често трябваше да удря с меч. Чиракът имаше настръхнали гърбове по гръбнака, но той не се огледа, въпреки че осъзна, че се случва нещо странно, тъй като конете вече бяха изтощени и едва теглеха каруцата. Имаше впечатление, че количката става все по-тежка и тежка по пътя.

Накрая палачът решил, че им е достатъчно от мъките им. Тъкмо потеглиха към стария язовир, някога имаше поток и имаше езерце, но потокът стана плитък, а езерцето пресъхна и се превърна в блато, покрито с патици и обрасло с тръстика по бреговете.

- Това е просто мястото за него - каза палачът.

Зад раменете на чирака нещо хленчеше и крещеше, сякаш сто котки се свиваха в една топка едновременно и той не можеше да устои, той все още се оглеждаше. Господи! Това, което видя, живееше в паметта му дълги години и го измъчваше в мечтите си. И той видя цяло ято дяволи, които бяха покрили и ковчега, и каруцата, и висяха до самата земя на цели гроздове. Палачът ги бие с меч, но това не помага особено, защото дяволите стават все повече и повече.

- Хайде, бедняци! Той излая. - Вземи го! Той е твой!

Какво се е случило тук! Дяволи с цялата компания грабнаха ковчега и нека го издърпаме от количката. Можеше да се чуе как отчаяно е крещял починалият, как се е въртял в ковчега, а дяволите, от смях и писъци, са хвърляли ковчега в язовира, а след това в блатото, което току-що е изкълцало. За миг всичко наоколо се успокои, успокои - там, където гарваните и прилепите изчезнаха. Един месец се появи на небето и освети пътя. Помощникът се прекръсти, плесна камшика и конете хукнаха, развявайки весело опашки.

И оттогава замъкът напълно се разруши. Нито една жива душа не смееше да погледне там, тя беше обрасла с храсти и с течение на времето се разпадна и изчезна.