Вашият браузър не се поддържа

Наградете фенфик "Мислехте ли, че не ви познавам?"

В събота отидох да пазарувам както обикновено. След като купих всичко необходимо от хранителни стоки за следващата седмица, натоварих торбите в колата и реших да се разходя из мола и да видя нови балетни обувки, защото сегашните ми бяха страшни за гледане.
Влизайки в любимия си магазин, бях объркан. Очевидно пристигна нова колекция от обувки, защото очите просто се затичаха нагоре. Исках да премеря и купя всичко, което имаше по рафтовете, независимо дали имах нужда от този чифт обувки или не. По някакъв начин се взех в ръка, въпреки това се приближих до отдела с балетки и нискоскоростни обувки и се опитах трезво да преценя ситуацията.

По принцип бих могъл да си позволя чифт допълнителни обувки, защото родителите ми, които плащат за почти всичките ми капризи, не изпитват нужда от пари. Но понякога в мен се събуждаше нещо като съвест. Вече съм на 19 години и все още седя на врата на родителите и брат си. Брат ми е много уважаван хирург, един от видните светила на болница Gangnam. Въпреки факта, че сме с него от близо десет години, общуваме доста добре. Всъщност благодарение на него избрах професията на лекар. Току-що влязох в университета, но в мечтите си вече лекувах хората от смъртоносни болести. Родителите ми винаги са ме разглезвали. Когато, след като завърших училище, обявих, че искам да живея отделно, татко лесно ми купи малък апартамент недалеч от мястото, където израснах. Обаче отне много време, за да стигна до университета, така че следващият подарък от родителите ми беше малко KIA. Почти се чувствах независим, ако не трябваше да искам пари от родителите или брат си достатъчно често.

Погледнах дебютната дата на тяхната група. 24 май. Този четвъртък. Ще трябва да отида и да видя дали Воншик се е променил от училище или е останал същото голямо дете, преструвайки се на готин рапър.

Прибрах се у дома, разопаковах всички покупки и сложих всичко на мястото си. На следващия ден, както винаги, излязох на разходка за целия ден. Обичах да се разхождам из града по цял ден в търсене на някакво кътче, за да мога да седя спокойно и да се наслаждавам на тишината, която е доста трудно да се намери в наше време. Онзи ден имах малко късмет, защото където и да се намирах, навсякъде имаше хора и ми липсваше чувството за самота, което обикновено изпитвам при ходене.

След края на концерта, когато момчетата напуснаха сградата, тълпа от фенове вече ги чакаше. Стоях наблизо и гледах какво се случва. И, като късмет, тя отново срещна погледа на Воншик. И защо ми е толкова неудобно, когато той ме гледа?
Поглеждайки го за последен път, аз се обърнах и тръгнах в обратната посока, до мястото, където оставих колата си.
Вероятно мина около седмица след този ден и аз отново се натъкнах на Воншик. Но този път той реши да говори с мен.

Една вечер много исках да пия и точно в този момент цялата течност в апартамента свърши. Трябваше да си събера багажа и да отида до близкия супермаркет за вода. На връщане, когато щастливо вървях по улицата, весело размахвайки бутилка вода, някой ме хвана за ръката и ме дръпна. Преди да имам време да се възстановя, непознатият ме облегна на стената и попита:
- Наблюдаваш ли ме?
Погледнах нагоре. Това беше самият Ким Уонсик.
- Защо мълчиш? прав съм?
- Какво те кара да мислиш, че те гледам?
- Наистина ли си помислихте, че не ви познах?
- Какво?
- Познах те, Сонг Хана.
- Все още не сте ме забравили?
- Ще забравите. Всички мои училищни спомени са свързани с теб.
Сега е мой ред да се изненадам.
- Какво?
„Блъснах те тогава на улицата“, каза той и си спомних защо името Рави ми се стори познато. - Видях те в деня на дебюта ни. Стояхте отзад и гледахте нашето представяне. И тогава, когато си тръгнахме, те видях отново. И когато те видях днес, сериозно си помислих, че ме следваш.
- Не, не ... - започнах, но той не ми позволи да довърша, докосвайки устни до моите.
"Толкова ми липсваше ..." прошепна той. - Сега няма да те пусна никъде ...