Диалектиката като философска концепция за развитие

1. Понятието за диалектика. Исторически форми на диалектиката

2. Основни принципи и закони на диалектиката

3. Алтернативи на диалектиката

Непрекъснато развиващата се борба между старото и новото, противоположното и противоречивото, възникващото и изчезващото води света към нови структури. Самата тази борба обективно предполага необходимостта от диалектика - научна теория за развитие, метод за познание на природата, обществото и мисленето.

1. Понятието за диалектика. Исторически форми на диалектиката

Диалектика - учението за най-общите регулярни връзки и формиране, развитие на битието и познанието, както и методът на мислене и действие, основан на това учение.

Диалектиката като термин се използва в смисъл на отражение на универсалните закони на движението и развитието на обективната реалност.

Диалектиката като понятие се използва в три значения:

1) Диалектиката се разбира като съвкупност от обективни диалектически закони, процеси, действащи в света независимо от съзнанието на човека. Това е диалектиката на природата, диалектиката на обществото, диалектиката на мисленето, взета като обективна страна на мисловния процес. Това е обективна реалност.

2) Субективна диалектика, диалектическо мислене. Това е отражение на обективната диалектика в съзнанието.

3) Философска доктрина на диалектиката или теорията на диалектиката. Действа като отражение на отражението. Наричана доктрина на диалектиката, теория на диалектиката.

В исторически план е обичайно да се разграничават три форми на диалектика: спонтанната диалектика на Древна Гърция, идеалистичната диалектика на германската класическа философия и материалистичната диалектика от 19 век.

Самата концепция за диалектиката се ражда в древногръцката философия, където с развитието на древната демокрация способността за полемизиране, убеждаване и обосноваване на нечия гледна точка започва да бъде високо ценена. Под диалектика се разбираше изкуството на спора, способността да се откриват противоречия в мислите на събеседника, да се развива плодотворно темата, която се обсъжда, изкуството на класифициране на понятията, разделяне на нещата на родове и видове.

Изключителен диалектик е Хераклит. Диалектиката за него е концепцията за непрекъсната промяна, която той замисля в материалното пространство и в основата си представлява цикъл от материални елементи - огън, въздух, вода и земя. Всичко тече, всичко се променя, не можете да влезете в една и съща река два пъти, защото във всеки момент всичко е ново и ново.

Диалектиката на Хераклит се характеризира с идеите за ставане, единство и борба на противоположностите, съвпадението на абсолютното и относителното. Обръщайки внимание на източника на промяна и развитие, Хераклит все още оставя в сянка проблема за прогресивното развитие. Неговата мисъл беше фокусирана главно върху повторението и циркулацията. Той все още не поставя проблема за рязкостта на процеса на развитие на нещата и явленията, прехода на едно качество в друго, в неговата противоположност. В теорията на познанието Хераклит започва със сензационизъм (от лат. Sensus - възприятие, чувство). Той учи за съвпадението на съдбата, необходимостта и разума, развивайки доктрината за единството на противоположностите. Неговата диалектика е наивна, но правилна, разработена в обща форма и не достига до подробностите.

Хераклит е първият гръцки философ, който надхвърля чисто натуралистичните конструкции на мистиката на числата и религиозните и етични търсения. Той направи до голяма степен успешен опит да определи единна обективно-логическа закономерност, лежаща в основата на всеки процес и състояние.

Аристотел смята Зенон за изобретател на диалектиката. Той противопоставяше мисленето на чувствено доловимото, забелязваше нестабилността, плавността на човешките усещания и сетивното същество. Той отрежда основната роля в познанието на мисленето. Зенон първо се опита да разработи концепцията за едно същество и го превърна в основата на философстването. Едно същество се разбира от него като непрекъснато, неизменно, неделимо, еднакво присъщо на всеки най-малък елемент от реалността. Той изключва всякакво множество множество неща в тяхното движение. Зенон разви четиридесет апории срещу движението и срещу множеството неща. Той посочи противоречието между крайното и безкрайното, прекъснатото и непрекъснатото.

Платон представи диалектиката като метод за анализ и синтез на понятия. Концепциите възникват не в резултат на обобщаване на сензорни данни, а в резултат на припомнянето на душата на идеите, които някога е съзерцавала в свръхсетивния свят, който все още не е свързан с човешкото тяло. Диалектиката на Платон е не само метод за намиране на истината, но и учението за света на истинското битие като сфера на вечните и неизменни идеи.

За разлика от Платон, Аристотел вярва, че диалектиката се занимава не с истинско, а с вероятностно знание. Той измисли термина „противоположности“. Аристотел, който се стреми да опознае същността на нещата чрез техните понятия, поставя в центъра на вниманието отношението на общото към частното. Той е първият, който създава логическа система, чиято основна задача е да установи правила за получаване на надеждни заключения от определени предпоставки.

През Средновековието диалектиката се превръща в една от богословските дисциплини, която включва логика и силогистика. Въпреки доминирането на общия метафизичен мироглед, философията на новото време предлага и редица забележителни диалектически идеи (Декарт, Спиноза, Лайбниц).

Диалектиката придобива специално място в творбите на представители на немската класическа философия, тъй като именно тук за първи път в историята на философията е разработена интегрална диалектическа концепция за развитие, разклащаща господството на метафизичния метод. Най-развитата форма на тази диалектика е диалектиката на Хегел. Обаче в началото на този метод, предлагащ понякога не по-малко интересни и неортодоксални негови разновидности, все още стои Кант с неговата антиномика на чистия разум. Диалектичният метод прониква във всички раздели на хегеловата система на философията.

Диалектиката или методът на развитие, според Хегел, трябва да се разбира като методологическо откриване и разрешаване на противоречията, съдържащи се в концепциите. Самите противоречия Хегел разбира като сблъсък на противоположни определения и тяхното разрешаване чрез обединение. Основната тема на неговата диалектика беше идеята за единството на взаимно изключващи се и в същото време взаимно предполагащи противоположности или темата за противоречието. Поставен е от Хегел като вътрешен импулс за развитието на духа, който преминава стъпка по стъпка от простото към сложното, от непосредственото към опосредстваното, от абстрактното към конкретния и все по-пълен и истински резултат. Това прогресивно движение напред придава на мисловния процес характер на постепенно възходяща поредица от развитие. По този начин най-високият етап на развитие включва най-ниския и последният е отменен в него именно в този двоен смисъл. Именно диалектическият метод позволи на Хегел да преосмисли критично всички сфери на съвременното знание и култура. Във философията на марксизма диалектиката се разбира като учение за най-общите регулярни връзки и формиране, развитие на битието и познанието, както и метод за творческо познаване на мисленето, основано на тази доктрина. По този начин Маркс и Енгелс, разкривайки нейното рационално ядро ​​под мистичната обвивка на саморазвитието на хегелианската обективна идея, развиват материалистично разбиране за диалектиката.

Във философията на нашето време се възпроизвеждат различни модификации на различното разбиране на диалектиката. Всеки от тях акцентира и абсолютизира някакво реално качество на човешкото същество и съзнание в неговата проекция върху цялата заобикаляща реалност.