Василий Шукшин. Четете и слушайте истории.

  • Автор: Василий Шукшин
  • История: Чичо Ермолай
  • Тип: mp3, текст
  • Художник: Аксентюк Валентин
  • Слушайте историята онлайн

Прочети историята:

Василий Шукшин. Чичо Ермолай

Спомням си един инцидент от детството.

Имаше страдание. Този ден удряхме рано, защото валеше. Небето беше синьо-синьо, а вятърът вече потрепваше. Ние, децата, се радвахме на дъжда, радвахме се на почивка, а чичо Йермолай, бригадирът, изглеждаше недоволен от облака и не бързаше.

- Няма да има дъжд. Ще взриви всичко с бурята - той искаше да довърши бързането. Но ... всички вече се подготвяха и той неохотно започна да се събира.

Къщата на бригадата е на километър и половина. Докато стигнаха там, пуснаха конете и вечеряха, дебелото синьо небе пълзеше, но нямаше дъжд. Задуха силен вятър, надигна се прах ... В тъмнината мълния трепна трептящо и гръмотевици зашумяха. Вятърът се късаше, носеше, но нямаше дъжд.

"Нощта на най-крадците", каза чичо Ермолай. - Ами, Гришка ... - чичо Йермолай се огледа, аз бях хванат от него, - Гришка и Васка, отидете до точката - ще нощувате там. И тогава, сякаш в такава и такава нощ, кой не подкара житото. Нощта е ... същата.

С Гришка отидохме на течението.

Един километър и половина, които току-що бяхме изминали за миг, сега ни се струваха дълги и опасни. Гръмотевичната буря избухна мощно и главно: тя блесна и гърми от всички страни! Долетяха редки капки, удариха болезнено в лицето. Миришеше на прах и нещо като изгоряло - грубо, горчиво. Мирише така, когато удрят силиций, предизвиквайки огън.

Когато пламна горе, всичко на земята - рик, дървета, снопове от мъст, неподвижни коне - всичко сякаш висеше за миг във въздуха, после тъмнината погълна всичко; отгоре гърмяха силно, первази, сякаш огромни камъни падаха от планината в бездната, блъскаха се и скачаха.

Най-накрая сме изгубени. Заблудиха се и загубиха сеното, което вършиха. Имаше много от тях. Спряха, зачакаха светлината: отново всичко сякаш скочи, за кратък миг увисна във въздуха, в синята, сурова светлина и всичко отново изчезна и в тъмната тъмнина изгърмя.

- Нека се качим в първия rick, който влезе и да прекараме нощта - предложи Гришка.

- И на сутринта ще кажем, че прекарахме нощта в точката, кой ще знае?!

Качихме се в вършан стек, в топла, ароматна слама. Говорихме малко, казахме си да се събудим рано ... И не забелязахме, когато заспаха, не чухме как валеше през нощта.

Сутринта беше ясна, измита и тиха. Спахме. Но тъй като се намокри през нощта, нашите вършачки няма да работят рано, знаехме. Отидохме в къщата.

- Е, пазачите - попита чичо Йермолай, като ни видя, струваше ми се, че гледа любознателно. - Как прекарахме нощта?

- Всичко наред ли е там? В точката на нещо?

- Всичко е наред. Какво?

- Нищо. Питам ... Пратих, също питам. „Какво?“ - и той изглежда всичко.

Чувствах се неспокоен.

- Цяла, - Гришка има кръгли, ясни очи; той гледа без да мигне. - Какво?

- Да, бяхте там ?! В точката на нещо?

Болеше ме върхът на гръбнака, опашната кост. И Гришка беше объркан ....

- Е, да, ти беше там?

- Имаше. Къде бяхме?

Ех, тук чичо Йермолай се издигна:

- Да, не сте били там, кучи синове! Нощувахте някъде под пивната мъст, но казвате - в точката! Ще изгребя и двамата, точно сега, с носа си - до точката, с носа си, като гадни котки. Където нощувахме?

- В този момент - Гришка, очевидно, реши да се бие до смърт. Аз се чувствам по-добре.

- Васка, където нощувахме?

- Да, съдът ви там расте и расте в ребрата. - чичо Йермолай вече се хвана за главата и се набръчка болезнено. - Вижте какво правят! Да, не бяхте по течението, нямаше - о! Аз бях там! Добре?! Слухове сте, парцали! Ами аз те последвах там - мисля, стигнаха ли изобщо там? Не си бил там!

Това не ни притесняваше - че той, оказва се, беше в течение.

- Ами ... и ние бяхме. Ние, малко по-късно ... Блудствахме.

- Къде по-късно ?! - извика чичо Ермолай. - Къде по-късно ?! Изчаках целия дъжд там! Току-що тръгнах за светлината. Не си бил там!

Чичо Йермолай беше зашеметен ... Може би и ние - в неговите очи - също скочихме за момент и увиснахме във въздуха, като вчерашните рикове и коне - по някаква причина очите му станаха големи и изненадани.

Хвана юздата ... Ние сме в различни посоки. Чичо Йермолай застана с юзда, пусна я, намръщи се болезнено и се отдалечи, избърсвайки очите си с длан. Не беше много здрав.

- Парцали - каза той, докато вървеше. - Не бяха, не бяха - и те лъжат в очите. Shtyby ще умреш преди да изживееш век! Shtyby ти ... зли съпруги са хванати. Обвивки. Те лъжат в очите - и поне това! О. - Чичо Йермолай се обърна към нас. - Да, честно ми кажете: изплашиха се, може би не го намериха - не, гледат в очите и лъжат. Парцали ... Свалям пет работни дни, тъй като вие сте.

Следобед, когато вършеха, чичо Йермолай за пореден път се приближи към нас.

- Гришка, Васка ... признайте: не сте били на темата? Няма да свалям пет работни дни. Не бяха?

Чичо Ермолай ни погледна известно време ... После се обади с него.

- Отидете на съд ... Отидете, отидете. Тук се криех от дъжда, - показа. И той ни погледна умолително: - И къде се криеш?

- А ние сме от другата страна.

- Но къде е това ?! Къде с това? - той отново започна да губи търпение. - Вдигнах шум, обадих ви се. Обиколих я наоколо, рик. И къртицата беше толкова рязана, че не е като хората, ще намерите игла на земята. Къде беше?

Чичо Йермолай с последни сили се укрепи, за да не стане отново. Отново се набръчка ...

- Е, добре, добре ... Може би се страхуваш ли, че ще се закълна? Няма да го направя. Просто ми кажете честно: къде пренощувахте? Няма да хвърля пет работни дни ... Където нощувахме?

- Да, къде по течението! - отсече чичо Йермолай. - Къде е токът ?! Къде, кога ... Ооо, сладкиши! - печеше с очи - как да ни бие.

Чичо Йермолай отиде зад рика ... Отново вероятно плачеше. Той плачеше, когато не можеше да направи нищо повече.

Тогава те вършиха. Той не ни взе пет работни дни.

Сега, много, много години по-късно, когато се прибера вкъщи и дойда на гробището, за да почета моите починали роднини, виждам на един кръст: „Йемелянов Йермолай ... вич“.

Ермолай Григориевич, чичо Ермолай. И аз също го помня - стоим над гроба, мисля. И мисълта ми за него е проста: той беше вечен работник, мил, честен човек. Както обаче всички тук, като дядо ми, баба. Проста мисъл. Само че аз не знам как да го измисля с всичките си институти и книги. Например: какво имаше в това, в живота им, някакъв голям смисъл? В точно как са го живели. Или - нямаше смисъл, но имаше само една работа, една работа ... Те работеха и раждаха деца. Тогава видях други хора ... Не мързеливи хора, не, но ... те разбират живота си по различен начин. Да, аз самият сега го разбирам по различен начин! Но само когато гледам тези хълмове, не знам: кой от нас е прав, кой по-умен? Не е така - не кой е по-умен, но кой е по-близо до Истината. И е абсолютно болезнено - до отчаяние и гняв - не мога да разбера: каква е Истината? В края на краищата това съм само аз - заради дипломата и малко от малодушие - аз я удостоявам с главна буква, но не знам - какво е тя? Искам да сваля шапка на някого, но на кого? Обичам ги под хълмовете. Аз уважавам. И ми е жал за тях.