Вашият браузър не се поддържа

Награда фанфик "След края винаги има ново начало."

Рано сутринта, от сладката прегръдка на съня, Вика изтръгна възмутен шепот на Макс. Момичето се размърда от недоволство, отвори едното си око и изсъска сърдито:
- Макс, отдавна нямаш възглавница в главата?
- Дълго време - ухили се нагло човекът, - Ставай, хайде, сънливец! Там таксито вече е пристигнало.
Вика погледна изненадано Максим, откровено не разбирайки за какво говори. Морозов само въздъхна и завъртя очи.
- Отиваме при майка ми - напомни ми мъжът, - Хайде, чакам те долу. И не вдигайте шум, в противен случай ще събудите Старкова - Макс кимна с брадичка към сладко спящата Даша и бавно се оттегли от стаята, като накрая потупа изразително циферблата на часовника. Вика се прозя сонно, ставайки неохотно от леглото.
Набързо измивайки зъбите си и изправяйки шоколадовите нишки, момичето отвори вратите на килера, замръзнали в ярост. Пред нея възникна банален въпрос: какво да облека?
Една след друга Вика мина през рокли, блузи, поли, но всичко това й се струваше или неподходящо за случая, или твърде елегантно. Накрая, след като заложи на черна рокля с молив и облечена в крака със съответстващи балетки, Кузнецова слезе при Максим, който търпеливо я чакаше.
Виждайки момичето, човекът неволно й се възхищава. Роклята пасва идеално, подчертавайки всички предимства на фигурата на Вики. Черният колан идеално се вписва в образа, балетките бяха най-добрият заместител на токчетата, които Вика не носеше, решавайки, че ще се умори. Нещо повече, лекарите не й посъветваха да носи висок ток, напомняйки й за позицията си.
Днес косата на момичето беше идеално права и падаше като водопад от тъмен шоколад над раменете й. Вика имаше минимум грим на лицето си, момичето само леко оцветяваше миглите си и придаваше на кожата тонус, като по този начин добавяше свежест към образа и подчертаваше естествената му красота.
Забелязвайки възхитения поглед на момчето, Вика се усмихна срамежливо и погледна надолу.
- Добре, че отиваш с мен - уведоми я Максим в ухото й, когато те, прегърнати, се качиха на задната седалка на колата.
- И какво? - попита Вика, - страхуваш ли се, че ще откраднат?
- Ето още едно, - изсумтя Макс, - Те ще откраднат и тогава ще те спася от лапите на маниак.
Вика се засмя тихо, леко блъскайки момчето встрани. Максим само държеше момичето по-близо до себе си.

Колата се приближи до висока девететажна сграда в центъра на Москва. Максим помогна на момичето да слезе от колата и леко я държеше за кръста, придърпа я. Вече в асансьора Вика усети как сърцето й бие силно. Какво да й кажа? Как да се държим? И дали Маша ще я приеме?
Тези въпроси постоянно се въртяха в главата на момичето чак до апартамента.
Маша живееше на осмия етаж, в апартамент, който баща й беше оставил на Морозов. Преди да си тръгне, Петър даде ключовете на Максим и намекна, че може да го използва за собствените си цели. Именно там Маша отиде и сега с нетърпение очакваше появата на сина си. По времето, докато се видяха, Вершинина вече беше пропуснала Макс и след като чу за инцидента от вчера, тя поиска тя и Вика да дойдат възможно най-скоро. Знаеше, че е безполезно да убеждава сина си да напусне училище и да се премести при нея. Макс е твърде упорит, той стои до последно, така че тя ще губи време.
Поставяйки чиниите на масата, Маша от време на време поглеждаше отражението си в огледалото, изправяше косата си и дърпаше роклята си. Тя знаеше малко за връзката между сина си и Вика, това се дължи на факта, че Максим не обичаше да засяга тази тема.
Но въпреки всичко Маша реши за себе си, че ще подкрепи избора на Макс и ще го уважи, и разбира се, няма да пита за раздялата им с Лиза.

Входната ключалка изскърца и на прага на апартамента се появиха дългоочакваните гости.
Вика даде на Макс сакото, колебливо прекрачвайки прага на хола, където масата вече беше поставена за тях. Като видя сина си, Маша веднага го прегърна, мислено благодари на Бог за факта, че той защитава Максим.
- Здравей, мамо - усмихна се човекът. - Как си?
- Сега е страхотно - излъчва Вершинина, насочвайки поглед към Вика, която плахо стоеше неподвижна на прага, - Здравей.
- Здравейте - Кузнецова се усмихна здраво, правейки няколко колебливи крачки към майката и сина, - Радвам се да ви видя.
"Жив" - завърши психически момичето.
Маша се качи при Вика, гледайки право в очите. По тялото на момичето премина тръпка, но на следващата секунда Вершинина я прегърна силно и страхът изчезна сам по себе си.
Макс и Вика прекараха целия ден в компанията на Маша. Напрежението между Вика и майката на Максим изчезна, разговаряха весело за всичко на света, а Вика се възхищаваше на кулинарните способности на Вершинина. Наблюдавайки ги, Макс не се сдържа да се усмихне. Отдавна не се чувства толкова добре.

Даша се събуди по-късно от всички останали и, като не намери Вики на леглото, веднага отиде в стаята на момчетата, с намерението да разбере местонахождението на своя приятел. Плановете й обаче бяха прекъснати от Лиза, разхождайки се бързо по коридора. Нещо привлече вниманието на Даша като момиче. Очите на Лиза бяха зачервени и подути от сълзи, устните й трепереха предателски.
Лиза, изглежда, не забеляза Даша, но Старкова не възнамеряваше да го пусне сама.
- Лиз! - извика тя на приятелката си.
Момичето обърна зацапаното от сълзи лице към себе си, усмихвайки се плътно. Не искаше Даша да вижда сълзите си. Не искаше да я жалят. Даша се приближи до приятелката си, леко докосна рамото й.
- Какво стана?
- Нищо - отговори Лиза възможно най-уверено, - И какво?
Даша възмутено кръстоса ръце на гърдите си.
- Наистина всички плачем сутрин. Инжектирайте, хайде.
Поглеждайки към Старкова, която я гледаше с решителност, Лиза се отказа. Момичетата продължиха към момичешката стая, където Даша очакваше много неприятна история за нея ...

Доброто или по-точно отлично състояние на Маргарита не можеше да избяга от наблюдателния Павленко. Виждайки момиче в коридора, човекът се приближи до нея, веднага забелязвайки, че на лицето на Марго грее усмивка и в очите му се появи непозната досега светлина.
Преместиха се в двора на училището, където, седнала на меката трева, момичето му разказа събитията от последните дни.
Рома слушаше с отворена уста и до последния момент не вярваше, че казаното от момичето е истина. Но по щастливото лице на Маргарита, по лъчезарната й усмивка той разбра, че тя казва истината.
-... Сега вероятно ще бъдем като истинско семейство - усмихна се мечтателно Маргарита.
Рома също се усмихна.
- Задължително. радвам се за теб.
Маргарита се засмя, неспособна да се справи с фонтана от емоции, които биеха в гърдите ѝ. Искаше да плаче и да се смее едновременно. Тя намери родителите, за които толкова дълго е мечтала и в които сега се е влюбила твърдо и завинаги. Всички нещастия отминаха и остава само безкрайно щастие.
Затънала в мисли, тя не забеляза как Рома я гледа. Човекът усещаше, че колкото и да не му се иска, не може да се радва напълно за нея. Те се срещнаха, когато имаха нужда един от друг, а сега ... Тя има семейство. Тя е щастлива. Какво има той? Рано или късно Даша все още ще разказва на момчетата всичко и тогава, в най-добрия случай, ще загуби приятели. Той отново беше погълнат от чувство за вина, което можеше да забрави за известно време. Той отново се намрази, както преди.
-Рум, чу ли ме изобщо? - Маргарита леко разбуни човека, - Ай, земята вика!
- Простете ми, какво казахте? - Рома даде на лицето си възможно най-голям интерес, но Маргарита само изсумтя от недоволство.
- Какъв е проблема?
- Нищо, само мислене - излъга Павленко.
Маргарита погледна косо към невярващия човек, мислено се чудеше какво тревожи нейния приятел. Но тя никога не би предположила, защото дори не можеше да си представи КАКВО чувства Рома към нея.

Митя слезе по стълбите, хвърляйки бегъл поглед към учениците. Всички бяха радостни, щастливи, весело се смееха и разговаряха помежду си. А Митя изобщо не беше доволен, мислеше за татко.
Вера Дмитриевна не е била там от вчера вечерта и това вложи сериозно безпокойство в детското му сърце.
- Митя, добре ли си? - докосна внимателно рамото на Надя, забелязвайки отдалеч депресивното състояние на своя приятел.
Момчето кимна.
- Липсва ли ти татко? - предположи Надя.
- Разбира се, тя пропуска, - Алиса отговори за Митя, - и аз пропуснах моята, когато той беше в болницата!
- Баща ти беше ли болен от нещо? - попита Митя.
Алис кимна.
- Той имаше това ... какво ще кажете за нея - момичето сбръчка чело, като си спомни правилната дума.
- И от какво е болен баща ти? - попита Надя.
- Не знам - честно отговори Митя.
Момичетата се спогледаха учудено. И Митя седна на ръба на дивана, замислено подпрял брадичката си на дръжката. Отново се сети за татко.