Тавтологията като езиков феномен и стилистично средство

Тавтологията (на гръцки tautologнa, от tautu - същото и lugos - дума) е съществена излишност на изказване, проявяваща се в семантичното дублиране на цялото или на неговата част. Тавтологията външно наподобява плеоназъм и понякога се нарича порочен плеоназъм (Bally, 169), но тавтологията, за разлика от плеоназма, винаги е част от речта, не е включена в системата и нормата на езика, тя е незадължителна и обикновено свидетелства за липсата на последователност и езикова грамотност на говорещия, признавайки тавтологията несъзнателно, а не като стилистично средство. Тавтологията може да бъде явна, лексикална, т.е. изразени в повторение на същите или подобни думи (например „по-ясно от ясно“, „плач, избухване в сълзи“, френски „prévoyance de lЧ avenir“ - предвиждане на бъдещето), и скрити, предложения, т.е. проявява се в семантичната идентичност на логическия субект и предиката на изречението („нестабилният човек често сменя вярванията и наклонностите си; тук предикатната част дублира значението на субективната част).

Понякога тавтологията е фиксирана във фразеологични изрази: Il est toujours par voies et par chemins, където voies et chemin са синоними; на руски в конструкции с тавтологичен инфинитив („Не съм го чел, но знам“) или тавтологичен герундий („лежи“).

Подобни случаи на тавтология са характерни за разговорната и народнопоетичната реч и се различават от разговорните грешки-тавтологии по стилистичното си оцветяване. Този вид експресивна тавтология понякога възниква в резултат на метонимичното използване на думите, което причинява тяхната семантична конвергенция. Например на късен латински: super vinum et epulas - по време на пиене и пируване, където vinum е вино, а epulas е лакомство, ястията са в разширено значение.

В научния и официалния стил тавтологията не е разрешена. Тавтологията е термин, който има няколко различни значения по отношение на областта на речевата култура. Така например, В.А. Виноградов определя тавтологията като „съдържателната излишност на изказ, която се проявява в семантичното дублиране на цялото или на неговата част“ (Виноградов: 501).

ОПЕРАЦИОННА СИСТЕМА. Ахманова определя тавтологията като „неоправдана излишност на израза“ (Ахманова: 467).

D.E. Розентал и М.А. Теленкова говори за три значения на термина тавтология:

1. Идентичност, повторение на казаното с други думи, което не въвежда нищо ново.

2. Повторение на едни и същи думи в изречение.

3. Неоправдана излишък на изразяване (Розентал, Теленкова: 352).

S.E. Никитин и Н.В. Василиев определя тавтологията като „семантично дублиране на изказ или негови части“, посочва се също, че тавтологията може да бъде грешка или стилистично средство (Никитина, Василиева: 135).

Тавтологията в Общата реторика на Т.Г. Хазагерова и Л.С. Ширина (ORSRP: 258).

Ю.А. Белчиков определя тавтологията като идентичност и обръща внимание на факта, че тя може да бъде следствие от небрежност на речта като феномен на излишната реч и стилистично средство. Списъкът на тези техники е много обширен: конотация „базирана на използването на думи с един и същ корен, на повторението (лексикална редупликация) на вече изразено значение, на повторението на звуци“. Тавтологията включва такива изрази, характерни за фолклора, както са живели-били, отдавна и т.н. Отбелязва се, че тавтологията се появява като част от различни комбинации от еднокоренни думи или една и съща дума. Той също така се позовава на тавтологията като повторение на вече изразено значение с помощта на синонимични обозначения; аналитични начини за изразяване на висока степен на качество чрез повтаряне на оригиналното прилагателно (голям - голям) или неговата основа със сложен префикс pre - (голям - страхотен) (Белчиков: 553).

Сравнението на горните дефиниции и примери за тавтологии показва липсата на една дефиниция на тавтологията като стилистична фигура. За да се получи дефиниция на тавтологията като стилистична фигура, очевидно трябва да се оставят настрана всички случаи на производни, фразеологични и граматични повторения, тъй като не са свързани с фигуративната структура на речта; синонимно повторение, обхванато от понятието плеоназъм, и различни варианти на лексикално повторение, които имат свои терминологични обозначения. Тогава тавтологията като стилистична фигура ще бъде оставена с частично семантично дублиране чрез повторение на думи от същия корен:

1. Il chante toujours la mкme chanson.

2. Поддържа се, quand je me souviens ce souvenir, j ai peur.

3. Il fait comme le chien du jardinier qui ne mange point de choux et n en laisse pas manger aux autre.

4. Il n Чest voisin qui ne voisine.

Изброените случаи на повторение на еднокоренни думи имат следните общи характеристики за всички тях:

1. Необичайност от гледна точка на средната статистическа речева норма и в същото време стилистична и прагматична мотивация, което ги поставя като фигура на речта в опозиция на стилистично и прагматично дефектни конструкции, сходни по структура;

2. Повтарящите се еднокоренни думи не са във връзка на синтактична еднородност и композиционна връзка;

3. Повторенията от този вид не са излишни нито от денотативна, нито от конотативна гледна точка.

По този начин тавтологията като фигура на речта е стилистично мотивирано повторение на еднокоренни думи, които са в рамките на едно изречение в отношения на пряко или непряко подчинение или подчинение, както и взаимно подчинение. Общата функция на тази стилистична фигура е да подчертае концепцията, която лежи в основата на повтарящите се думи. Очевидно благодарение на тази характеристика тавтологията се използва широко не само в художествената литература и поезията (включително писането на песни), но и в журналистиката.

O triste, triste était mon vme

Причина и причина dЧ une femme (P. Verlaine).

В поетичната реч тавтологията се използва за засилване на емоционалното въздействие. Някои тавтологични фрази са широко използвани в разговорната реч, например „passer de bouche en bouche“, „a tort et a travers“, „jeter feu et flamme“.

Понякога ненужните повторения в речта, указващи бедността на езика на говорещия, водят до тавтологични грешки. А.П. Сковородников определя такава тавтология като „вид речеви грешки, състоящ се в непреднамереното и неоправдано от стилистичния контекст на повторение в едно или съседни изречения на еднакви или еднокоренни, сходни по звучене думи (Сковородников: 704): Le разказвач започва разказвач по-разказ.

Професионалистите в областта на филологията отбелязват, че тавтологията е „много честа и постоянна грешка на всички етапи от изучаването на езика“, причините за което са: „психологическа - тенденцията за повторно използване на думата, лингвистична - бедността на речника, неспособност да се използват синоними "(Азимов, Щукин: 350).

Понятието „тавтология“ в пеоративно значение понякога се използва широко, като „неоправдана излишност на израза“ (Розентал, Теленкова: 352): La plus meilleure décision (във формата meilleure значението на суперлатива вече е включено). В този смисъл терминът "тавтология" съвпада с едно от значенията на термина "плеоназъм".