Вашият браузър не се поддържа

Наградете фенфик "Ще те убия Тибалт!"

- Ще те убия, Тибалт! - крещи деветгодишният Меркуцио. Едва се сдържа да не реве - но да реве пред Тибалт би означавало да се унижи още повече. Въпреки че Меркуцио не знае дали може да е по-лошо от сега. Седнал на земята, в праха и избърсвайки с ръкав кръвта, стичаща от счупен нос, той гледа нагоре към висящия над него дванадесетгодишен Тибалт.
- Ахаха! Ще убиеш ли? Аз? Не можеш да убиеш хлебарка! Тибалт го рита. В този жест има повече презрение, отколкото гняв и Меркуцио почти се задушава - от омраза, от чувството за собствено безсилие в лицето на по-възрастен противник.
- Бягайте, оплачете се на мама! Тибалт се смее. - маломерна!
Той плюе на земята и се отдалечава.
Само когато е напълно извън полезрението, Меркуцио си позволява да плаче.

- Ще те убия, Тибалт! - крещи петнадесетгодишният Меркуцио, опитвайки се да хване мразеното гърло на Капулет. Но Тибалт - много висок за своите осемнадесет години - силно го блъска в гърдите, а Меркуцио губи равновесие, пада, остъргвайки дланите си до кръв върху павета.
- Иди си играй с момичетата - казва Тибалт, надвиснал над него, ухилен. - И никога повече не ходете при възрастни мъже, разбирам?
- Ще те убия - мърмори упорито Меркуцио и се изправя на крака. Той едва достига брадата на Тибалт и значително му отстъпва по сила - но отново безразсъдно влиза в битка. Омразата, ценена от години, почти влудява Меркуцио.
Този път Тибалт е безпощаден. Първият удар по кръвта разбива устата на Меркуцио. Вторият - в слънчевия сплит - събаря дишането. Меркуцио отново лети на земята. Поемайки дъх, той отново се опитва да стане, но Тибалт го рита в корема и единственото, на което е способен Меркуцио, не крещи. О, той би предпочел да умре в праха като куче, но - безшумно, не позволявайки на Тибалт да се наслаждава на стенанията си от болка.
- Следващият път ще бъде по-лошо, предупреждава Тибалт скоро и си тръгва.

- О, ще те убия, Тибалт ... - прошепва двадесетгодишният Меркуцио и заравя лицето си в възглавниците, за да скрие руж, който горещо залива бузите му.
Тибалт се усмихва триумфално. Хващайки Меркуцио за раменете, той го дръпва по гръб. Натрупва се отгоре - с цялото тяло, притиснато от ханша към бедрата. Меркуцио се опитва да се съпротивлява - но само за показване. В крайна сметка той отдавна ... се е предал?
„Отказах се, да. Това е като момиче ... аз съм под погледа му ... ”, - мисли той и стиска силно очите му, за да не види подигравателните, безсрамни сини очи на Тибалт. С удоволствие би затворил ушите си, за да не чуе неприличните глупости, които Капулет му нашепва. Ако имаше сили, щеше да избяга - от тази сложно обзаведена спалня, от това луксозно легло с кървавочервени покривки ... от обятията на Тибалт.
Но Меркуцио знае, че не може да избяга.
Капанът се затръшна - за да не избяга.
„Кървав котешки крал ... кървави плъхоловци. Е, бях хванат като плъх ”, смята Меркуцио. Непоносимо се срамува от слабостта си. Той презира себе си за всяко стенание на удоволствие, за всяка ласка, която връща на Тибалт, за всяка целувка, която те споделят.
- Просто помисли за това! - възкликва Тибалт. - Не се напивайте на бала тази вечер и не се срещайте ...
- Не се напивайте Аз онази вечер ... - въздъхва Меркуцио.
- Ако и двамата не се напием тази вечер, би било жалко.
- Но щях да съм свободен.
- Безплатно? От кого?
- От теб.
- О, Меркуцио, насила ли те държа тук? Тибалт се смее и се търкаля по гръб. - Отивам. Ако моята компания е толкова обременяваща за вас - вървете! Е, какво бавиш?
- Ще те убия някой ден, обещава Меркуцио. Става от леглото и започва да се облича.
- Колко пъти съм чувал тези думи? Двадесет пъти, не по-малко. Вие сте като куче, което лае твърде силно, но не може да хапе.
Меркуцио възнаграждава Тибалт с поглед, в който той се опитва да постави цялото презрение, което може. След това, взимайки шапката и дублета, лежащи на фотьойла, той отива до вратата.
- Наистина ли не искате да останете? - пита Капулет с внушителен глас.
- Сигурен съм. - Меркуцио взема дръжката на вратата.
- Но сте забравили нещо.
Меркуцио се обръща - и не може да не се закълне. В ръцете на Тибалт е неговият, Меркуцио, меч.
- Не е лошо острие! - Тибалт изважда меча си от ножницата, щраква с език.
Меркуцио не иска да се връща в леглото. Вътрешен глас подсказва, че всичко това е поредният трик на Тибалт. Но тръгвайте, оставяйки оръжието му на онзи подигравателен Капулет? Няма по-голям срам.

- Върнете го, казва Меркуцио, като се приближава.
- Предприеме.
Тибалт, все още ухилен, слага меча си на възглавницата. Когато Меркуцио се приближава и се навежда - хваща го за китката, дърпа рязко към себе си. Загубил равновесие, Меркуцио пада неудобно на леглото. Тибалт веднага се нахвърля върху него и го смачква под себе си. Притискайки ръцете на Меркуцио към леглото, той почти докосва устата си с уста и прошепва:
- Наистина си помислихте, че можете да си тръгнете?
- Някой ден ще си тръгна - отговаря с предизвикателство в гласа Меркуцио. Но тялото му за пореден път го издава, мигновено отговаряйки на грубите докосвания на Тибалт - и Капулет се смее победоносно.
- Ще тръгнете само когато Аз пусна те, Меркуцио.

- Какво ти става? Пита двадесет и три годишния Меркуцио. - Вие сте разсеяни днес.
- Ти си помисли. - Тибалт изтрива потта от челото си с опакото на ръката си и отново влиза в позицията си, като протяга ръката си с меч. - Да продължим!
- Не, по-добре да завършим. Вашите мисли са някъде далеч. Страхувам се да не те нараня.
- Ахаха, Меркуцио! С вашето умение - или по-скоро неспособност! - ще бъде много трудно да се огради, за да ми навреди!
В следващия момент Меркуцио прави рязък тласък - и мечът му лежи между ключиците на Тибалт.
- Хей! - протестира Капулет.
- Трудно ли е, Тибалт? - с усмивка пита Меркуцио. Леко натиска меча - върхът пронизва кожата, струйка кръв се стича по гърдите на Тибалт, цапайки безупречно бяла риза.
- Меркуцио ... - изръмжава Тибалт.
- Казвам - вие сте разсеяни днес. Всеки друг ден не бихте ми позволили да го направя. - Меркуцио отстъпва крачка назад и хвърля меча на тревата.
- Ще те убия - заплашва Капулета.
- Отново ... - Меркуцио вдига очи към небето. - Господи, нека той вече ме убие. Или да го оставя да го убия!
- Клоун - казва Тибалт през зъби.
Меркуцио му дава хумористичен поклон.
- Е какво ти става? Пита отново, докато се настаняват на тревата под сянката на дърво.
Тибалт разсеяно поглежда в далечината. На лицето му има странно мечтателно изражение, което Меркуцио никога досега не е забелязвал.
- Мисля, че се влюбих - отговаря Тибалт след дълга пауза.
- О ... ето това е ...
Меркуцио изведнъж не се сеща да каже нещо друго. Тишината се влачи, но Тибалт не забелязва - той е напълно потопен в мислите си.
„Не мога да повярвам. Наистина ли. Но аз не разбрах ... Аз, слепец, винаги мислех, че за него това е просто игра и бях играчка за изпълнение на неговите капризи на леглото ... ”, - трескаво мисли Меркуцио. Той се обръща и поглежда към Тибалт - красив, изсечен профил, дълга коса, падаща върху раменете му, и сини очи, вече полузатворени, като мечтаещ Капулет.
Меркуцио посяга и внимателно докосва бузата му.
Тибалт потръпва и го поглежда празно.
- Казахте, че сте се влюбили ... - колебливо, все още се страхува да повярва, започва Меркуцио.
- О, да ... Точно така, влюбих се. Но е почти безнадеждно - това е моята братовчедка Жулиета.
Изглежда Меркуцио е бил ударен в червата.
- Джулиет? Той иска да спечели време и да си възвърне поне някакво подобие на самоконтрол.
Но Тибалт е твърде увлечен и не забелязва объркването си.
- О, тя е красива, моята малка братовчедка Жулиета! Да, видяхте я - красавица, нали? По улиците казват, че приятелят ти, онзи смукач на мляко Ромео Монтег, я е погледнал ... Вчера някой ги забеляза заедно на бала на чичо ми. Не знам дали това е вярно или не, но да дам урок на нахалника - напълно достатъчно.
- Какво ще правиш? - пита Меркуцио, гледайки пръстите на ботушите си.
- Убийте го, какво друго?
- Принц Ескал, поради болка от екзекуция, забрани всякакви сражения във Верона. Особено между вас и семейството на Монтегю. Готов да рискува живота?
- За моята малка братовчедка - готова! Тибалт скача на крака и се смее. - По любов, Меркуцио, готов съм на всичко!
Меркуцио се усмихва плътно.
За първи път в живота си иска да умре.

- Ти ще умреш, Тибалт. Сега. От моята ръка, казва Меркуцио. И самият той е изненадан от хладнокръвието, с което изрича ужасни думи.
- Да не си полудял ?! - крещи Тибалт. - Махай се, Меркуцио! Имам нужда от Ромео, не от теб!
- Спри се! Ножете мечовете си, синьори! - Ромео, без шапка, с разрошена коса и диви очи от страх, препуска от един на друг, хваща се за ръце, опитвайки се да задържи.
- И аз имам нужда от теб, Тибалт - мрачно казва Меркуцио. - Мечтаех за това от детството.
Тибалт го хваща за яката на дублета, придърпвайки го към себе си и му прошепва в ухото:
- Какво, по дяволите, става с теб? Не искаш да се биеш с мен, нали? Ако просто защитавате онова момче от Монтег - хайде, не си заслужава!
- Искам да се бия с теб, Тибалт. И аз ще те убия. - Меркуцио се усмихва горчиво. - Обичах те, знаеш ли.
Обезумяването е толкова ясно на лицето на Тибалт, че Меркуцио се смее - силно, за учудване на тълпата, събрала се.
- Меркуцио ... - започва Тибалт. - Слушам…
- Хайде, Кралят на котките! - крещи Меркуцио, като напълно губи главата си. - Бийте се с мен! Ще отнема всичките ти девет живота!
- Синьори, сложете мечовете си ... - моли Ромео.
- Не! Няма да се бия! Никога с теб! - крещи Тибалт.
- Синьори ... Питам ви ... сложете мечовете си ... - Ридане ридае, седнал върху прашните камъни, които проправиха площада. - Меркуцио! Аз питам. Тибалт!
- Бий се с мен, страхливец! - крещи Меркуцио. - Бой, проклет ловец на плъхове!
- Никога с теб! Тибалт повтаря. Той отстъпва, но поставя меча и камата си пред себе си. - Махай се, Меркуцио, махай се!
- Тогава умрете! - И Меркуцио се хвърля върху него.
- Не! Не не. Сигнатори, спрете. - Ромео скача от земята и се хвърля между тях.
Никой от тримата не разбира какво се е случило. Когато Меркуцио внезапно се настанява върху камъните, Ромео изпъчва удивен, а Тибалт се смее, приемайки всичко, което се случва, за шега.
- Ставай, ставай, Меркуцио! Той вика. - Стига комедия за днес!
Хвърляйки настрани меча си, той пада на колене и припряно разкопчава дублета на Меркуцио. Червено петно, разпръснато по ризата му го кара да отстъпи.
- Кралят на котките ... - прошепва Меркуцио. - Обичах те. Сега тичай. Монтег ... Ще те убият.
- Глупако, какъв глупак си! Защо ...
- Обичах те ...
Той затваря очи.
Тълпата около него ахна, когато Тибалт се навежда, за да докосне бледите му устни.