За какво шепнат раците, страница 1

Изненадан съм от раците - колко, изглежда, имат много излишни неща: колко крака, какви мустаци, какви клещи и първо вървят с опашка, а опашката се нарича врата. Но най-много ме изуми в детството, че когато раците бяха събрани в кофа, те започнаха да си шушукат помежду си. Тук шепнат, тук шушукат, но какво - няма да разберете.

И когато казват: „раците са си шушукали“, това означава, че са умрели и целият им живот на раците е прошепнал.

В нашата река Вертушинка по-рано, по мое време, имаше повече раци, отколкото риби. И тогава един ден баба Домна Ивановна с внучката си Зиночка се събраха във Вертушина за раци. Баба и внучка дойдоха при нас вечерта, отпочинаха малко - и до реката. Там поставиха мрежите си за раци. Тези мрежи от раци правят всичко сами: върбова клонка се огъва в кръг, кръгът се покрива с мрежа от стара гриба, парче месо или нещо се поставя върху мрежата и най-доброто е парче жаба пържени и ароматизирани за раци. Мрежите са спуснати на дъното. Миришейки на миризмата на пържена жаба, раците пълзят от крайбрежните печки и пълзят по мрежите.

От време на време мрежите се изтеглят от въжетата, раците се отстраняват и отново се спускат.

Това е просто нещо. Цяла нощ бабата и внучката й извадили раци, хванали цяла голяма кошница и на сутринта се събрали обратно - на десет мили от тяхното село. Слънцето изгря, баба и внучка ходят, пара се, износени. Те вече не се интересуват от раци, само за да се приберат вкъщи.

- Раците не искаха да шепнат - каза бабата.

Раци в кошница, нашепвайки зад гърба на баба.

- За какво шепнат? - попита Зиночка.

- Преди смъртта, внуче, кажете сбогом един на друг.

А раците по това време изобщо не шепнеха. Те просто се търкаха един в друг с груби костни цеви, нокти, антени, вратове и това караше хората да се чувстват сякаш шепнат. Раците нямаше да умрат, но искаха да живеят. Всеки рак е привел краката си в действие, за да намери някъде дупка и дупката е била намерена в кошницата, само за да може най-големият рак да пропълзи. Един рак изпълзи голям, след него по-малките се измъкнаха на шега и той си отиде и си отиде: от кошницата - до кацавейката на бабата, от кацавейката - до полата, от полата - до пътеката, от пътека - в тревата, а от тревата река.

Слънцето бие и бие. Баба и внучка ходят и ходят, а раците пълзят и пълзят.

Тук Домна Ивановна и Зиночка се приближават към селото. Изведнъж бабата спря, слуша какво се случва в кошницата за раци и не чува нищо. И че кошницата е станала лека, тя дори не е осъзнала: старата жена не е спала през нощта, затова си е тръгнала, че дори не е усетила раменете си.

- Раци, внуче - каза бабата, - сигурно са прошепнали.

- Мъртъв ли си? - попита момичето.

- Заспаха - отговори бабата, - вече не шепнат.

Стигнахме до хижата. Баба свали кошницата си, вдигна парцал:

- Бащи мили, но къде са раците?

Зиночка погледна - кошницата е празна.

Баба погледна внучката си - и само вдигна ръце.

„Ето ги, раци - каза тя, - шепнат! Помислих си - те го направиха помежду си, преди да умрат, и се сбогуваха с нас, глупаци!