Кафяв вълк

СЪДЪРЖАНИЕ.

СЪДЪРЖАНИЕ

Жената се върна, за да си сложи галоши, защото тревата беше мокра от роса и когато излезе отново на верандата, видя, че съпругът й, чакайки я, се възхищаваше на прекрасния цъфнал бадемов пъп и забрави за всичко на света. Тя се огледа, погледна във високата трева между овошките.

- Къде е Вълкът? Тя попита.

- Току-що бях тук.

Уолт Ървин вдигна поглед от наблюденията си за чудото на един процъфтяващ свят и също се огледа.

- Спомням си, че го видях да гони заек.

- Вълк! Вълк! Тук! - извика Мадж.

И вървяха по пътека, обсипана с восъчни камбани, водеща надолу през гъсталака на Манзанита, до селски път.

Ървин пъхна двата си розови пръста в устата си и пискливият му свирец се присъедини към призива на Медж.

Тя набързо прикри ушите си и нетърпеливо се намръщи.

- Фу! Такъв изискан поет - и изведнъж издаваш толкова отвратителни звуци! Тъпанчетата ми просто се пукат. Знаете ли, изглежда можете да подсвирнете улично момче.

Сред гъстата зеленина на хълма се разпукаха сухи клони и изведнъж, на четиридесет фута над тях, на ръба на отвесна скала се появиха главата и тялото на Вълка. Камък се измъкна изпод здравите му предни лапи, опирайки се в земята, и той, с уши нащрек, внимателно наблюдаваше този падащ камък, докато той падна в краката им. След това насочи поглед към собствениците и, показвайки зъбите си, се усмихна широко с цяла уста.

- Вълк! Вълк! Скъпи Вълк! - веднага в един глас му извикаха отдолу мъж и жена.

Чувайки гласа им, кучето притисна ушите си и издърпа муцуната напред, сякаш оставяше невидима ръка да го погали.

Тогава Вълкът отново изчезна в гъсталака и те, след като го видяха, продължиха. Няколко минути по-късно, около завоя, където слизането беше по-леко, той хукна към тях, придружен от лавина от развалини и прах. Вълкът беше много сдържан да показва чувствата си. Той позволи на мъжа да го потупа веднъж зад ушите, претърпя малко по-дълго нежно поглаждане от жената и се втурна далеч напред, сякаш се плъзгаше по земята, плавно, без никакви усилия, като истински вълк.

По конституция това беше голям горски вълк, но цветът на козината и петна по нея не разкриха порода вълци. Тук кучето става ясно засегнато. Никой вълк никога не е виждал такъв цвят. Беше куче, кафяво от главата до петите - тъмнокафяво, червеникавокафяво, кафяво във всички нюанси. Тъмнокафявата коса на гърба и на шията, постепенно изсветлявайки, стана почти жълта по корема, малко сякаш мръсна заради упорито пронизващите кафяви косми навсякъде. Белите петна по гърдите, по краката и над очите също изглеждаха мръсни - имаше и този незаличим кафяв оттенък. И очите ми изгаряха като два златистокафяви топаза.

Мъжът и жената бяха много привързани към кучето си. Може би защото им беше необходима много работа, за да спечелят неговото благоволение. Това се оказа не лесен подвиг от самото начало, когато той за пръв път се появи от никъде близо до малката им планинска вила. Гладен, със счупени в кръв лапи, той удушил заека пред очите им, под самите им прозорци, а след това едва стигнал до потока и легнал под храстите на черното френско грозде. Когато Уолт Ървин слезе към потока, за да погледне натрапника, той бе посрещнат с гневно ръмжене. Медж беше посрещната със същото ръмжене, когато, опитвайки се да установи мирни отношения, тя донесе на кучето огромна купа мляко и хляб.

Гостът се оказа много неразрешим. Той спря всичките им приятелски опити - веднага щом се обърнаха към него, се разкриха страховити зъби и кафявата коса се надигна. Той обаче не напусна потока им, заспа тук и изяде всичко, което му донесоха, но едва след като хората, след като поставиха храната си на безопасно разстояние, се оставиха. Беше ясно, че той остава само тук, защото не може да се движи. И след няколко дни, като се възстанови малко, той изведнъж изчезна.

На това вероятно тяхното запознанство щеше да приключи, ако по това време на Ирвин не се наложи да пътува до северната част на щата. Случайно погледнал през прозореца, когато влакът преминавал близо до границата между Калифорния и Орегон, Ъруин видял неприветливия си гост. Като кафяв вълк, уморен и в същото време неуморен, той препускаше по пистата, покрит с прах и мръсотия след бягане от двеста мили.

Ирвин не обичаше да мисли дълго. На следващата гара слезе от влака, купи месо от магазин и хвана беглеца в покрайнините на града.

Вълкът беше прибран обратно в багажната количка и по този начин отново стигна до планинската вила. Този път го сложиха на верига за цяла седмица и съпругът и съпругата с любов го гледаха. Те обаче трябваше да изразят любовта си с най-голямо внимание. Затворено и враждебно, като извънземно от друга планета, кучето отговори с гневно ръмжене на всичките им привързани убеждения. Но той никога не лаеше. През цялото време никой никога не го е чувал да лае.

Укротяването му се оказа не лесна задача. Ирвин обаче обичаше трудни задачи. Той поръча плоча, гравирана с надпис „Завръщане в Уолт Ъруин, Глен Елън, окръг Сонома, Калифорния“. На Вълка беше поставена яка, към която тази плоча беше здраво закрепена. След това той беше развързан и моментално изчезна. Ден по-късно от Мендосино дойде телеграма: за двадесет часа кучето успя да избяга на сто мили на север, след което беше хванато.

Транспортният офис върна Вълка обратно. Вързаха го за три дни, освободиха го на четвъртия и отново изчезнаха. Този път Вълкът успя да достигне южните райони на Орегон. Там той отново беше заловен и върнат у дома. Всеки път, когато го освобождаваха, той бягаше - и винаги бягаше на север. Сякаш някаква неудържима сила го караше на север. "Homebound", както веднъж каза Ирвин, когато Вълкът от Северен Орегон му беше върнат.

Следващият път кафявият беглец успя да прекоси половината Калифорния, целия щат Орегон и половината Вашингтон, преди да бъде прихванат и върнат в имота си. Скоростта, с която той прави своите писти беше просто невероятна. След като се нахрани и отпочина, Вълкът, веднага след като беше освободен, превърна цялата си енергия в бързо бягане. Със сигурност беше установено, че през първия ден той е изминавал около сто и петдесет мили, а след това средно около сто мили на ден, докато някой не е успял да го хване. Винаги се връщаше слаб, гладен, свиреп и бягаше силен, отпочинал, набираше нови сили. И неизменно задържан на път на север, привлечен от някакъв вътрешен порив, който никой не можеше да разбере.

Мина цяла година в тези неуспешни бягства, но накрая кучето се примири със съдбата и остана близо до вилата, където на първия ден удуши заек и заспа край потока. Въпреки това отне много време, преди мъжът и жената да успеят да го погалят. Това беше голяма победа. Вълкът беше толкова необщителен, че беше просто невъзможно да се приближи до него. Никой от гостите, които бяха в вилата, не успя да установи добри отношения с него. Приглушеното рохтене беше отговорът на всички подобни опити. И ако въпреки това някой се осмели да се приближи, горната устна на Вълка се повдигна, излагайки остри зъби и се чу гневно, свирепо ръмжене, което вдъхна страх дори на най-отчаяните смели мъже и на всички съседни кучета, които отлично познаваха как кучетата ръмжат, но никога не са чували ръмженето на вълк.

Да, обаче те не спореха с нея. Върховете на ушите на Вълка явно някога са били силно измръзнали, никога не са зараствали. Освен това той приличаше на аляскинските кучета, снимки на които Ирвин и Медж бяха виждали в списанията повече от веднъж. Те често говореха за миналото на Вълка, опитвайки се да си представят от прочетеното и чутото какъв живот води това куче в далечния Север. Че Северът все още го дърпа към себе си, това