Бъдещето е в нашите ръце

СЪДЪРЖАНИЕ.

СЪДЪРЖАНИЕ

Входната врата тихо изскърца и Джесика се събуди с начало. Няколко секунди тя не можа да разбере какво се случва, после се сети. Тя заспа на един стол, който беше мек, но не особено удобен за сън. Джесика търпеливо изчака Луси да отиде на пръсти покрай вратата и след това попита високо:

- Какво мислите, колко е часът сега?

Във филма това би било комична сцена: тъмнина, неясна фигура, прокрадваща се по стълбите, неочакван вик, който я кара да замръзне на място.

Но Джесика Хърст не намери нищо смешно в тази ситуация.

- О, мамо! - Луси се опита да се засмее, но смехът беше неестествен. - Защо си още буден?

- Вече е три часа сутринта, Люси.

- Но утре е събота. Не е нужно да ставам рано за училище.

Луси натисна превключвател на светлината в коридора. Очарователно шестнадесетгодишно момиче с дълга, до кръста тъмна коса погледна Джесика, примигвайки невинно с големите си кафяви очи. Преди две години фигурата й изглеждаше ъглова, но сега придоби красива женствена форма.

Джесика не искаше да започне неприятен разговор, но нямаше избор. Чувстваше се като нацупена, скучна и стара майка.

- Ела тук, скъпа моя, искам да поговоря с теб.

- Какво, точно сега?!

Люси, макар и с очевидно нежелание, въпреки това влезе в хола, включвайки светлината по пътя и се спусна на стола срещу майка си, готова да се защити.

- Наистина съм уморен, мамо.

- Толкова уморен, че не можах да се прибера по-рано?

Не повишавайте тон, каза си Джесика, опитайте се да бъдете разумни. Отнасяйте се с нея като с невзривена бомба. Тя все още си спомняше пищящото, зачервено бебе с памперси. И сега, шестнадесет години по-късно, трябва да подредите нещата с палав тийнейджър, който понякога се държи като непознат. През последните месеци дъщерята се промени до неузнаваемост.

Люси въздъхна и я погледна с недоволство.

- Не съм дете, мамо.

- Ти си дете - остро възрази Джесика, - ти си само на шестнадесет ...

- Точно! Мога да се грижа за себе си.

- Не ме прекъсвайте, когато ви говоря.

Поредният недоволен поглед последва изпод красиво очертаните вежди.

- Казахте, че ще се приберете до единадесет.

- До единадесет! Родителите ми не казват на никой от приятелите ми да се прибере до единайсет. И тогава наистина се опитах да стигна до този момент. Просто ...

- Викаш ми!

- Имам причина!

Искаше да отиде до стола и да разклати добре дъщеря си.

- Луси - каза уморено Джесика, - ти си твърде млада, за да се скиташ из Лондон по това време.

- И тогава какво? - Джесика усети как всичко се свива вътре.

Знаеше, че все още трябва да благодари на Бог за факта, че Луси седеше и разговаряше с нея, докато много други на нейно място просто избягаха от стаята и се заключиха в спалнята си, но тя не можеше да се отърве от страха за нейната дъщеря. Тя четеше вестниците доста често и беше наясно с опасността, която цареше наоколо. Наркотици, алкохол ... Достатъчно умна ли е Люси, за да не се поддаде на това?

„Е, отидохме в къщата на Марк Нюман.“ Люси срамежливо погледна майка си. „Не бих отишла“, промърмори тя, „но Кат искаше да отиде и Марк ми обеща, че ще ме откара до дома с кола. Не исках да се връщам с метрото обратно.

Сякаш всичко това беше оправдателно!

- Дадох ти пари за такси.

Лицето на момичето показваше вълнение, тя погледна майка си и измърмори нещо относно факта, че няма достатъчно пари за джобни разходи.

- Не е достатъчно за какво? - попита Джесика. „Не мога да си позволя да губя пари. Досега мислех, че разбираш това. Трябва да платя ипотеката си, да плащам сметки, да купувам дрехи, храна ...

Съдейки по тона, с който беше казано, Джесика можеше да предположи, че знанието и разбирането са две различни неща и сълзите й се надигнаха до гърлото. Луси смята ли, че Джесика просто съжалява за парите?

- Можеш да се обадиш - каза тя накрая, - щях да дойда и да те заведа.

Тишина. Напоследък това се превърна в постоянна тактика на Люси във всякакви неприятни разговори: тя просто мълчеше.

- Рут позволи ли на Катрин да отиде с теб? - попита Джесика.

"Тя не беше у дома", отговори Люси, малко смутена. - Тя и Майк отидоха да посетят роднина.

- И кой беше там? Кой ви позволи да отидете в къщата на този тип? През нощта?

- Брат ѝ. Не разбирам защо толкова те шокира, ма.

- Марк Нюман ... Вече споменахте това име ... Кой е той?

Джесика се намръщи, опитвайки се да се съсредоточи и да си спомни къде е могла да чуе за Марк Нюман и изведнъж осъзна, че това име не е напуснало устните на дъщеря й, откакто тя започва да се интересува повече от купони, отколкото от учене.

Марк Нюман не е в нейния клас, това е сигурно, Джесика знаеше имената на всички деца в класа на Луси. Отблъсквайки мислите за бради, мотоциклети и черни кожени якета с бродирани имена на рок групи, тя продължи разпита си.

- Кой е той, този Марк Нюман? Кажете ми ясно и ясно!

- И така, нищо особено - отговори уклончиво Луси и обърна очи, опитвайки се да не гледа майка си.

- И къде живее това дете?

- Той не е дете, всъщност е на седемнадесет години.

О, Боже, помисли си Джесика. Безработен мъж, който не може да измисли нищо по-добро от ловуването на малки, беззащитни момичета като Люси. Или може би той е наркодилър? О, боже.