Приказка "Вяра в себе си"

Тази приказка е написана за 10-годишно момче. Много обезпокоително. Той е възпитан със знанието, че трябва да носи достойно фамилията си. Момчето се страхува да не се справи с това бреме.

Тази история ми беше разказана от баба ми. А баба ми е нейната баба. И нейната баба, нейната баба, и това нейната прабаба. Никой дори не си спомня кой за първи път е научил тази история. И когато беше.

В далечното царство, в далечната държава, живеели цар и кралица. И имаха син и дъщеря. Синът, на име Яромир, беше на десет години. Отишъл в кралско училище и получил знания, за да израсне като владетел, достоен за баща си.

Бащата е кралят на своето царство, като си спомня, че някога е имало тежки времена, когато кралството е било разклатено от нападенията на враговете и през цялото време е било необходимо да се отблъскват нападенията на варвари, учи Яромир: че той е бъдещият крал. И той трябва да носи достойно името си. Той трябва да може да защити царството си. За това царят даде на сина си обучение в битки. Но Яромир се тревожеше много, че може да не се справи с толкова тежко бреме. " Трябва да! Трябва да! Трябва да! Изведнъж няма да успея! " той помисли.

-Какво трябва да направя? Страхувам се да атакувам първи. Съжалявам, че удрям този, който стои пред мен.

Всичко това ме накара да плача. Как да не поставя фамилия за срам? Как да израсна до достоен владетел?

И тогава един ден, когато в следващата битка, Яромир не успя да предаде битката по достойнство. И бащата на царя поиска да се защити, Яромир не издържа, избухна в сълзи и се втурна в гората.

Тичаше, където и да погледнеше, а очите му покриха сълзи. И така, като изтича в гъсталака, Яромир, уморен от сълзи, се облегна на дърво и заспа.

- Спри да плачеш - чу Яромир.

-Кой е? Кой е там? Принцът се огледа, никой не беше наоколо.

-Това съм аз, Дъбът, срещу когото си се облегнал, говоря с теб - каза дървото.

- Не мога да не плача. Току-що загубих битката. И баща ми казва, че трябва да нося името ни достойно. И станете достоен владетел във вашето царство. И аз се страхувам! Наистина искам да бъда достоен владетел. Но аз съм толкова малка и се страхувам от всичко! - каза Яромир.

-Погледни ме, Яромир! Кого виждаш? - попита Дъб.

-Виждам мощно дърво, което може да устои на всички ветрове, отговори принцът.

-Но не винаги бях могъщ дъб. Някога бях малко дърво. Багажникът ми беше много тънък и дори лек вятър можеше да го счупи. Но когато духаше вятър, аз се олюлях и се наведех, само за да се съпротивлявам. Вярвах в себе си. Болеше, когато земята се разтресе. Но аз все още стоях там. Знаех, че ако вярвам в себе си и се опитам, тогава мога да порасна в могъщо дърво. И така от година на година багажникът ми ставаше по-силен. Можех да издържам на ветровете все повече и повече. Посягах към слънцето. Подхранваше зеленината ми. Дъждът укрепи клоните ми. И аз вече възприемах вятъра като свои житейски уроци. Казах си, че вярвам в себе си! И мога всичко! Научих се да се клатя на вятъра, ставайки гъвкав!

Ти, Яромир, просто трябва да повярваш в себе си! А баща ти много те обича и вярва! Запомни това! И в моменти, когато започнете да се съмнявате в себе си, просто кажете: „Мога да направя всичко! Вярвам в теб!" - каза дъбът на Яромир и докосна ръката му с листата му.

Тогава Яромир се събуди. Мълчание стоеше в гората. Принцът се огледа. Могъщото дърво стоеше мирно като гигант, поддържащ небосвода.

- „Какъв странен сън сънувах, помисли си Яромир.

Щом се замисли, върху него от дървото падна лист, като благословията на могъщ дъб. Яромир взе този лист със себе си и намигна на могъщия дъб.

-Сега знам, че мога всичко! Вярвам в теб! А баща ми ме обича и вярва в мен! - каза Яромир и отиде в царството.

Оттогава мина много време и Яромир, спомняйки си ордена на Дъба, израсна като достоен владетел на своето царство.