ПАКУН, ВСИЧКИ ЕЛФИЧЕСКИ ПРИКАЗКИ

Приказка за страховете

Аз съм пеперуда ... със сигурност знам, че съм пеперуда. Въпреки че никой не знае за това. Това е така, защото живея в пашкул. Ако някой не знае, тогава пашкулът е като защитна обвивка, в която е много удобно и безопасно. Малко е тъмно обаче и е много претъпкано, но можете да оцелеете. Но никой няма да обиди, крилата няма да се счупят. Да, имам крила - големи, многоцветни, на прах с вкусен прашец. Само че те все още не са видени, защото са сгънати. В края на краищата не можете да го изправите в пашкул, а аз още не съм излязъл. Но знам колко са прекрасни, крилата ми са ярки, леки, въздушни!

Приятелите ми отдавна изпълзиха от пашкула и отлетяха в големия свят. Отначало често влитаха и ме викаха със себе си.

- Слънцето е тук, толкова е ярко! - казаха някои. - Излезте, ще се уверите сами.

- Какво друго - отговорих аз. - Ами ако крилата изгорят?

- Вятърът е тук! - зарадваха се останалите. - Излезте, нека се плъзгаме свободно в потоците му!

- О, добре - съмнявах се. - И изведнъж то ще се отнесе от някъде непознато до дърво, само вие сте били запомнени!

- Тук има хора - казаха други. - Те ни се възхищават толкова много!

- Да, - изкикотих се невярващо. - Някакво гадно хлапе ще го хване, ще го стисне в юмрук и това е, майната му на пеперудата ...

- Други същества обитават тук! - докладва четвъртият. - Бръмбари, калинки, водни кончета, скакалци ... Толкова е интересно!

- Това, което е наистина интересно, - възразих аз. - Муха от някакъв вид ще ви залепи, няма да се отървете от нея по-късно. А тя, между другото, се лута из сметищата и се рои в цялата мръсотия. Ще се суети, ще ми жужи над ухото, имам нужда от него?

Не, предпочитам да съм в пашкул ... В противен случай ще се измъкнете - и какво от това? Или някой безстопанствен врабец ще ви погълне, или хората ще ви залепят на остър щифт и ще се поберат в хербарий, или ще се случи нещо по-лошо ...

Пашкулът ми отдавна е твърде малък за мен, малкото ми тяло е пораснало и е започнало да се пръска, износено е и покрито с пукнатини, но ги закърпвам отвътре, доколкото мога и не позволявам пашкулът да се срути напълно . Да, при дъждовете тук е влажно, да, идва от всички пукнатини, да, тук не можете да се обърнете, но това е моето пространство, и само мое! Докато съм в пашкул - неуязвим съм.

Разбира се, тук съм самотен, защото някой друг няма да се побере в пашкула. Но честно казано, не съм сигурен, че искам да пусна някой друг тук. Знам, че моите приятелки, излюпени с пашкули, един ден ще изберат партньор, ще изтанцуват брачен танц, ще снасят яйца и ... това е всичко. Тук свършва животът на пеперудата. Сякаш щастие в потомството! Струва ли си да се стремите към любовта, ако умрат от нея? Не, предпочитам да съм в пашкул ... и сам. Ще бъда по-цялостен.

Понякога надничам през пукнатината, за да видя какво става навън. И трябва да кажа, изобщо не ми харесва! Там е страшно, има неизвестно, има пълна непредсказуемост и е невъзможно да се знае какво ще ви се случи в следващия момент. Аз съм пеперуда, толкова съм нежна и крехка и там, извън пашкула, никой няма да се грижи за мен и никой няма да ме съжалява. Храня се изключително с нектар, а там всичко са затрупали с промишлени отпадъци и нефтопродукти, осеяли ливадите, отровили цветя с отработени газове, а нектарът е горчив и безвкусен. Не съм го пробвал, но със сигурност знам, че е. Как оцеляват други пеперуди? Не знам, но не ми пука. Може би те просто не са толкова нежни и чувствителни като мен. Вероятно адаптиран. Но аз не съм, аз съм различен, не мога, така че ще остана в пашкул.

Ще легна във фетална поза и ще мечтая за чист, светъл, красив свят, където мога да летя без страх от нищо и без никакъв риск за прекрасните си крила, за изящните си антени, за тънките си крака. Все още ще бъда красива пеперуда, но само тук, в пашкул. Е, нека да е тясно, добре, нека да е неудобно, е, нека всички останали тайно да ми се смеят (и се смеят! Знам!) - пак ще остана тук. Защото там, отвън, не е останало нищо добро - знам със сигурност, мога да го видя от пашкула си и затова никога няма да изляза от него и за никой друг свят няма да го разменя! Той е моят дом, той е моята крепост, той е гарантът за безопасността ми, той е всичко, което имам.

Понякога чувам там, отвън, ликуващ вик на някакво дете: „О, мамо, смотано, баботска, какъв клас!“, И за секунда ми се струва, че това е за мен. Но не - поглеждам през цепнатината и виждам, че не е така. И как може да знае, че съм красива - в края на краищата той не ме вижда? И е добре, че той не вижда, иначе как да разбера какви са намеренията му? Може би единствената му мечта е да откъсне крилата ми и да ги завлече в бърлогата си, където веднага ще ги забрави сред изобилието от по-интересни играчки. Но дори и да не забравя, а да ги прикрепи на видно място ... Не, не съм готов да жертвам красотата си заради нечие удоволствие. Такава уникална красота трябва да бъде защитена.

Вярно, понякога ме напада ужасна меланхолия и ми се струва, че всичко е лошо, че няма живот и скоро ще умра. Ще умра от неподвижност, самота, теснота. Ще умра, тялото ми ще пресъхне и тогава ще стане пепел заедно с пашкул, ще падне като безтеглов прах и никой дори няма да ме помни. В такива моменти искам да се изправя, да счупя остатъците от стените, да се измъкна и да разперя крилата си и каквото и да се случи ... Но това е моментна слабост. "Забравил ли си. Казвам си строго. „Там, навън, всяка секунда може да ви очаква всичко. И тук, може би и вие ще живеете. " И аз се навивам, свивам се още повече, опитвайки се да не унищожа пашкула. Той е моят живот, гарант за моята безопасност и аз трябва да се грижа за него.

Жалко само едно ... Ставам по-голям, а пашкулът става все по-малък и рано или късно най-накрая ще се пръсне, каквото и да се каже ... и тогава какво.