Енциклопедия на мениджмънта

Структура на управление може да се разбира като подреден набор от връзки в управлението на дадена организация (длъжности, подразделения и служби), които имат необходимата материално-техническа база, изпълняват специфични административни функции и са в определена взаимна връзка и подчинение. Всички връзки на управленската структура са обединени от комуникационни канали. По този начин управленската структура на организацията се основава на нейните функции и информационните потоци.

Връзките за управление се различават по размер и структура, обхват на правомощията, мащаб и сложност на задачите, които трябва да бъдат решени, и нуждата от информация. Набор от връзки на определено ниво формира етап на управление.

Разпределяне на връзки на общо управление (дирекция); линейно управление (органи за управление на основните бизнес единици); функционално управление (напр. отдел за планиране).

Трябва да се има предвид, че управленската структура може да бъде не само формална (набор от подразделения и длъжности), но и неформална (съвкупност от политически групировки, водещи личности и т.н.) и само разглеждането им в единство ни позволява да говорим за цялостната управленска структура.

Структурите на управление се различават по сложност. Последните могат да се характеризират с такива показатели като броя на нивата на управление, броя на съответните отдели; броят на техните местоположения; средна скорост на контрол; интензивност на управленските процеси и др.

Структурата на управление има капацитет, който се състои от капацитет за управление на линейни и функционални единици и капацитет на общото управление. Потенциалът се определя от броя на управленските нива, състава на структурните подразделения, степента на тяхната специализация, броя на персонала, автоматизацията на процесите на управление.

Формирането на управленската структура е свързано с разделението на труда и неговата специализация, в резултат на което броят на дейностите, които са се изолирали в рамките на организацията, насочена към постигане на нейните цели, непрекъснато нараства. Тъй като работата им трябва да бъде координирана, заедно с хоризонталната, се появява и вертикално разделение на труда. В неговите рамки някои субекти се специализират изключително в производствени дейности, докато други - в управлението. Резултатът е едностепенна структура на управление.

Нейната специализация може да бъде функционална (въз основа на консолидирането на конкретен списък от операции), целева (задачи, свързани с конкретен резултат се определят) или смесена, когато и двете са налице.

В случай на по-нататъшно разделение на труда и формиране на няколко отдела е необходим висш орган, който да ги координира, което прави управленската структура двустепенна. Ако вече има повече от дузина координирани обекти, те трябва да бъдат обединени в две групи, всяка от които ще има независим управителен орган, а освен това още една - за общото управление на тях, имащи по-висок ранг. По този начин управленската структура става тристепенна и продължава да расте в съответствие с нарастването на броя на отделите в организацията, превръщайки се от така наречения „плосък“ в „висок“.

На практика нарастването на управленската структура във височина се случва много по-бързо от разширяването на самата организация, тъй като специализацията води до факта, че оптималният брой на диктуваните от нея контролни обекти се оказва по-малък от възможната норма на управляемост, което следователно не е напълно „избрано“. Днес в големите западни фирми броят на управленските нива достига 12 (наскоро в редица фирми той надвишава 20, което граничи с управленска катастрофа).

Невъзможно е да се реши този проблем чрез механично трансформиране на „високи” структури в „плоски”, без да се унищожи самата управленска структура, поради което този процес е придружен от разширяване на правата и отговорностите на своите субекти, развитие не само на административни, но и икономически отношения между тях.