Хрониките като вид исторически извори.

Определянето на аналите като особен вид исторически източници създава доста сериозни затруднения. Аналите не са съставени само от статии за времето - те включват и много вмъкнати текстове. Това могат да бъдат житията на светци, учения, дипломатически договори, военни истории.

Хрониката не само съхранява историческите знания, но носи и идеологическо натоварване. Това трябва да се вземе предвид при използването на хрониките като източник за възстановяване на събитията, социалните отношения и ежедневието.

Хрониките на историческите събития започват да се водят в Киев, очевидно още в края на X век. Хрониката обаче като жанр възниква по времето на Ярослав Мъдри (1019-1054).

Следващият етап се пада на 1069-1070. и е свързана с дейността на монаха от Киево-Печерския манастир Никон. Смята се, че през 1060-те години хрониката е получила характерна форма на метеорологичните записи, която руската хроника се различава коренно от византийските хроники, където историческият процес е разделен на царуване. Около 1095 г. е създаден „Първичният кодекс”, запазен в преработен вид в Първата Новгородска хроника и служещ като основа за „Повестта на отминалите години”, в който руската история е свързана със световната история. През 12-13 век, заедно с Киев и Новгород, хрониките се водят в Галич, Владимир-Волински, Чернигов, Владимир-Залески, Ростов, вероятно в Рязан. Регионалните хроники имат различен стил на разказване на истории. Изключителни паметници от 13 век са хрониките на битката при Калка и нашествието на Бату 1237 - 1241.

Новият възход в хрониката е свързан с битката при Куликово през 1380 г. и възхода на Москва. През 1408 г. (1409 г.) е създаден първият изцяло руски свод, чийто списък е Троицката хроника (изгорена при московския пожар от 1812 г.). Най-забележителният паметник на XV век е сводът от 1448 г., който е в основата на първата софийска и четвъртата Новгородска хроника. Кодексът от 1448 г. комбинира Новгородската и Владимиро-Новгородската хроника, добавяйки големи вложки от хрониките на Твер и Псков, Суздал и Ростов.

Към 70-те години на XV век, първите налични московски великокняжески сводове принадлежат на нас (трезорите от началото на 1470-те години, които се свеждат до хрониките на Никон и Вологда-Перм; сводът от 1479 г.). През 1480-те години независимата местна хроника пише в руската държава (с изключение на Псков). През 16 век в Москва окончателно е съсредоточена хроника. Записите за текущите събития са официални. Появява се Руският хронограф, съчетаващ представянето на световната история (от библейските времена до падането на Византия) и руската история (от древни времена до средата на 15 век).

В края на 1520-те години, с прякото участие на митрополит Данаил, са съставени Йосафовите и Никоновите хроники, през 1530-те - Възкресенската хроника. Въз основа на Никоновата хроника в периода 1568 - 76 г. по заповед на Иван IV е създаден най-големият летописно-хронографски паметник на Древна Рус - Обсерваторията в 10 тома, украсена с миниатюри (има над 16 хиляди от тях ). През 17 век социалното и историческо значение на летописите започва постепенно да намалява.

Хрониките са изцяло руски и местни, официални и независими. Произходът на хрониката, условията, в които тя е създадена, влияят върху това как точно ще бъдат отразени събитията от руската история в нея. Съставителят на хрониката винаги използва в работата си по-ранни хроники, в които прави някои корекции и допълнения. Така е създаден в Киев в началото на XII век и нашият основен източник за историята на ранносредновековна Русия - „Приказката от минали години“ от монах Нестор.

Основните задачи на изворното изследване на хрониката включват:

- проучване на всички списъци наведнъж - не изолирано, а съвкупно, тъй като отделните хроники нямат граници.

- текстово проучване, което включва идентифициране на дублиран текст, търсене на вмъквания, изясняване на пермутациите на фрази за датиране, както и извличане на некролози, похвали и т.н. от текста.