Флобер Гюстав

„По същество това е така - помисли си Родолф, - постъпвам в неин интерес, постъпвам честно“.
„Обмислили ли сте внимателно решението си? Представяш ли си, ангеле мой, в каква бездна бих те пренесъл? О, не! Вървяхте напред доверчиво и безразсъдно, надявайки се на близко щастие ... О, колко нещастни сме всички! Какви луди сме всички! "

Родолф спря - трябваше да се намери някаква важна причина.
„Да й пиша ли, че съм загубил състоянието си. Не не! Защо, това няма да промени нищо. След известно време всичко ще започне отначало. Могат ли жени като нея да бъдат убедени в нещо? "

След като помисли, той отново взе писалката:
„Никога няма да те забравя, повярвай ми, моята преданост към теб ще остане непроменена, но рано или късно пламът ни (такава е съдбата на всички човешки чувства) все пак щеше да се охлади! Психическата умора би го заменила и кой знае? Може би все пак ще трябва да се измъчвам при вида на това как се разкайваш, а също така бих бил обзет от покаяние от съзнанието, че страдаш заради мен! Мисълта колко трудно ще ти бъде, ме довежда до отчаяние, Ема! Забрави за мен! Защо те срещнах? Защо си толкова красива? Какво е моето престъпление? О Боже мой! Не, не, рокът е виновен! "

„Тази дума винаги прави съответно впечатление“, помисли си Родолф.
„О, ако бяхте от онези несериозни жени, които се срещат на всяка крачка, аз, разбира се, бих могъл да направя това от чист егоизъм и тогава моят опит би бил безопасен за вас. Но вашият очарователен ентусиазъм, който е тайната на вашия чар и същевременно служи като източник на вашите мъки, именно той ви попречи, о, магьоснице, да разберете цялата неверност на бъдещото ни положение! Аз също отначало не мислех за нищо и без да предвиждам последиците, почивах, сякаш под навеса на манценила [43], под навеса на безоблачно щастие ".

„Освен това, каква полза, той ще си помисли, че й отказвам от скъперничеството ... О, няма значение! Време е да свършим! "
- Светлината е жестока, Ема. Той щеше да ни преследва безмилостно. Ще трябва да изтърпите всичко: нескромни въпроси, клевети и презрение и може би дори обиди. Обида за теб! О. Но аз вече психически те издигнах на непостижим пиедестал! Ще нося вашата памет със себе си като един вид талисман! И така, за цялото зло, което съм ви причинил, аз се обричам на изгнание. Напускам. Където? Не знам. Полудявам. Сбогом! Не го помнете елегантно. Не забравяйте нещастния, който ви е загубил. Научи дъщеря си да се моли за мен ".

Прочете писмото и остана доволен.
„Горкото! - чувствайки се дълбоко, помисли си той. „Тя ще си помисли, че съм твърд. Трябва да пусна сълза тук, но проблемът е: не знам как да плача. Какво съм виновен? "
Родолф наля вода в чаша и, потапяйки пръста си, я пусна върху хартията - тя веднага образува голямо бледо мастилено петно. Той потърси как да запечата писмото и се натъкна на печат с Amor nel cor.
„Тук наистина не се побира ... О, нищо, ще стане. "
След това изпуши три лули и си легна.
На следващия ден Родолф, щом станал (вече било около два часа - той заспал), заповядал да събере кошница с кайсии. На самото дъно той сложи писмото, покри го с гроздови листа и веднага нареди на работника си Жирар внимателно да занесе кошницата при мадам Бовари. Родолф често си кореспондира с нея по този начин - той й изпраща, в зависимост от сезона, или плодове, или дивеч.
„Ако тя попита за мен, кажете ми, че съм си тръгнал“, предупреди той. - Дайте кошницата направо в ръцете й ... Разбрахте ли? Ами вижте!
Жирард облече нова блуза, завърза кошница с кайсии в кърпичка и, стъпвайки тежко в грубите си ботуши с подкови, спокойно тръгна към Йонвил.
Когато влезе в кухнята на Бовари, Ема и Фелисит поставиха спално бельо на масата.
- Ето - каза пратеникът, - това е от моя господар.
Сърцето на Ема се сви. Търсейки промяна в джобовете си, тя погледна селянина с недоумение и той я погледна с недоумение - не можеше да разбере как такъв подарък може да развълнува човек. Накрая си тръгна. Фелисит остана в кухнята. Ема не издържа - тя се втурна в залата, уж за да отнеме кайсиите, събори кошницата, разбърка листата, намери писмото, отвори го и сякаш страшен огън пламна зад нея, без да се помни, тя изтича до стаята си.
Чарлз беше там - Ема го видя веднага. Той й заговори, но тя не го чу - зашеметена, обезумела, дишайки тежко, тя вече тичаше нагоре по стълбите, а в ръката й, като лист калай, това ужасно листче все още гърмеше. На третия етаж тя спря пред затворената врата на тавана.
После пое дъх и си спомни писмото; трябваше да я довърши, но не посмя. И къде? Как Тя се виждаше.
„О, не, точно тук! - помисли си Ема. - Тук няма да ме намерят.
Тя бутна вратата и влезе.
Покривът на шисти беше горещ и беше толкова задушно на тавана, че слепоочията на Ема веднага забиха и тя се задуши. Едва стигна до заключеното таванско помещение, отблъсна болта и ослепителна светлина се наля в очите й.
Пред нея, зад покривите, навсякъде, където погледнахте, бяха разпростряни полета. Пуст площад се виждаше отдолу: калдъръм блестеше на слънце, ветропоказателят не се обърна, от ъгловата къща, от долния етаж се чу мелещ звук. Вайн беше този, който въртеше нещо на струг.
Ема се облегна на стената в амбразурата на тавана и, ухилена с неприятна усмивка, започна да препрочита писмото. Но колкото по-внимателно го прочете, толкова по-объркани станаха мислите й. Тя видя Родолф, чу го, прегърна го. Сърцето й биеше в гърдите си като таран, биеше неравномерно и по-бързо. Тя се огледа и искаше земята да се отвори под нея. Защо тя не се самоубива всички партитури? Какво я задържа? Все пак тя е свободна! Ема направи крачка и като погледна тротоара, си каза: