Вашият браузър не се поддържа

За награждаване на фенфиката „Историята на една любов“.

- Можеш ли да бъдеш по-внимателен? - извиках, събирайки вестници.
-Съжалявам, че просто бързам.
Чух гласа на млад мъж зад себе си и веднага се обърнах. Пред мен имаше един тип, тъмнокос, много красив. Цялото му тяло беше с татуировки, но най-вече бях очарован от очите му. Бяха тъмнокафяви, толкова дълбоки, толкова леки. За минута просто замръзнах и го погледнах като пълен глупак с отворена уста.

-Хей, зяпаш, скъпа? - усмихвайки се похотлива усмивка, попита човекът.
- Аз не съм твоето бебе. По-добре бъдете по-внимателни и следете къде отивате. - казах вече, отдалечавайки се от тази минутна кома. В мен веднага се пробуди гняв и възмущение. Защо, по дяволите, ме нарича бебе? Познава ме за секунда. Мразя такива хора, те мислят, че са най-добрите.

-Добре добре. Успокой се. Мога ли да помогна?
-Благодаря, но някак си аз самият.
Обърнах се и бързо тръгнах към университета.
Колко хора бяха днес. Какъв кошмар. Всички тичат, бързат, главата им се върти. Разбира се, пробиването през такава тълпа е трудно да не стъпиш на нечий крак или да полетиш отзад. Пробивайки през цялата тази тълпа от хора до желания офис, където трябваше да се проведе лекция за тези, които се интересуваха само от програмите на университета, тоест допълнителен английски или нещо друго, бях помолен да присъствам на това събитие като един на представителите. Буквално няколко стъпки и вече отварям вратата и мога да дишам във въздуха. Но отново ме чака провал. Някой ме бута и аз отново падам на пода. Е, не, твърде много е за днес. Обръщам се и съм на път да се нахвърля върху този, който ме е забил с нож в гърба и замръзнал. Отново виждам онези дълбоки кафяви очи, в които просто се давя.

-О, котенце, ти отново, нека помогнем. -Момът ми подава ръката си, а аз като зомби все още гледам в очите му, но в отговор протягам ръката си. Човекът се усмихна злонамерено.
Внезапно се опомня и изваждам ръката си.
-Хм . о . да . благодаря . всъщност аз не съм твоето коте! Спри да ме преследваш!
-Преследвам ли те? -Момът се усмихва широко- Трябва ли ми? Самият ти по цял ден ми попадаш на пътя. И не можеш да кажеш, че съм толкова отвратен от теб. Може ли да се срещнем? Казвам се Рома.
-Да се ​​запознаем? Какво? Защо изведнъж?
-Защо не?
-Защото не те харесвам, вече ме събори два пъти.
-Е, не го имах предвид. А ти си красива. Ммм какви очи, какви устни.
-Какво. Как можеш.
Обръщам се рязко и бързо вървя към офиса, затваряйки вратата след себе си. През цялото време, когато ходех, усещах погледа и усмивката му на лицето му.