Социално прогнозиране (Bestuzhev-Lada I.V., Namestnikova G.A.)

Лекция 2 РЕЛИГИОЗНИ, УТОПИЧНИ И ФИЛОСОФСКО-ИСТОРИЧЕСКИ КОРЕНИ НА ПРОГНОЗИРАНЕТО НА ТЕОРИЯТА

Формирането на идеи за бъдещето е било в тясна връзка с еволюцията на примитивната митология от примитивната­приказки, фантастично интерпретиращи най-простите природни явления, до митове, обясняващи установяването на родови обичаи­победи и обичаи, след това произхода на хората и света като цяло, както и съдбата на мъртвите. На тази основа се формират най-древните от съществуващите - религиозните концепции за бъдещето.

В допълнение към относително примитивните концепции на такъв план, които или не са оцелели до днес, или не са в значителна степен­на разпространението, има две, свързани със съществуващите световни религии:

а) формирана през I хилядолетие пр. н. е. и по-развитата хиндуистко-будистка-джайнистка концепция, според която­втората история е представена под формата на постоянна смяна на цикъла­улавяне на регресия (обхващаща милиони години) - от „златната епоха“ до „края на света“, след това „създаването на нов свят“, отново регресия и т.н. безкрайно. Щастливо бъдеще от тази позиция­се вижда във факта, че „добродетелното поведение“ от­отървете се от безкрайните „прераждания“ на душата след смъртта­от това вечно "въртене" на Вселената и да влезете в "нирвана" - качествено различно състояние, в което от­има и желание, и страдание. Подобни възгледи са характерни за съвременната религиозна идеология в обширния регион на Югоизточна Азия и човек трябва да се изправи срещу тях в международен план.­конференции или в „литературата за бъдещето“ на страните от региона;

б) формирани през I хилядолетие пр.н.е. - I хилядолетие от н.е. и по-слабо развитите юдейско-християнско-ислямски кон­концепцията, според която „историята на бъдещето“ представлява­Ся под формата на пристигането на „спасителя-месия“, установяването на „Божието царство“, настъпването на „края на света“, „Страшния съд“, но­мрежи, отново, преходът към качествено ново състояние, „вечно блаженство“ за праведниците и „вечно мъчение“ за греха­прякори. Човек трябва да попадне на такива възгледи по време на конференции и в литературата и, ако става въпрос за християнството, тяхната пропаганда става по-активна, тъй като часът­„Краят на света“ се очаква отново.

През I хилядолетие пр.н.е. следвайки религиозните концепции за бъдещето и в тясна връзка с тях започват да се развиват утопични концепции. Те се различаваха от религиозните по това, че „ще го направя­това, което е "на човечеството, се определя не от свръхестествените сили, а от самите хора, техните умове и действия. В исторически и социологически смисъл утопията се определя като произволно представяне­мисъл за желаното бъдеще на човечеството, вече не свързано с­рядко с провиденциализъм, но все още не се основава на научни­разбиране на законите за развитие на природата и обществото. Обективно утопичните концепции са чисто спекулативни­добри пожелания, измислени изкуствени конструкции, които са в непримиримо противоречие с реалността (което обикновено причинява неизбежния срив на­pi, когато се опитвате да ги приложите).

Първите идеи за по-добро бъдеще не в "другия свят", а на Земята, първите утопии възникват през втората половина на 1-ви­хилядолетие пр.н.е. в древна Гърция и в Китай, където нивото на фи­философската мисъл беше относително висока, а религията - не­я притискаше толкова силно, колкото в Египет, Персия, Индия. Wop­река към изказванията на редица историци, буржоазни и още повече социалистически утопии по това време не се появяват. Утопии но­или идеализацията на племенната система (Лао-дзъ, Мо-дзъ, Евгемер, Ямбул), или „рационализирането“ на робството (Конфуций, Платон), а по-късно и феодализъм (Шан Ян и др.).

Вторият етап обхваща Средновековието. Доминиране re­религиозната идеология в продължение на почти едно и половина хилядолетия правеше появата на значителни утопии немислима. Неко­първият възход се наблюдава през XI-XIII век. само в Близкия и Близкия изток (ал-Фараби, Ибн-Баджа, Ибн-Туфайл, Низами и др.). Последващият спад обаче продължи­сгушени тук до средата на XIX - началото на XX век. Дотогава утопизмът едва ли е прогресирал в Китай, Индия и други азиатски страни.

Четвъртият етап обхваща останалите две трети от 18 век. (условно от Мелиер до Бабеф). Тя се различава от предишната­остър разрив с религията и есхатологията, използвайки­постиженията на западноевропейската философия от новата ера­Меню (Ф. Бейкън, Хобс, Декарт, Спиноза, Лок и др.), тясна връзка с идеологията на просвещението (Волтер, Русо, Мон­Тескьо, Холбах, Хелвеция, Дидро, Лесинг, Гьоте, Шилер, Джеферсън, Франклин, Новиков, Радищев и др.), Както и по-ясния характер на конкретни програми за политическа борба. Последното се отнася не само до утопиите на Морели и Мейбли, но по-специално до утопиите на Великата френска революция (Бабеф и други). Дори „общата“ утопия на Русо обективно придобива в тези условия характера на дребнав­буржоазна егалитарна утопия. Броят на фео отново расте­далечни утопии (Новалис, Щербатов), но усилия­преобладаване на буржоазни и особено социалистически.

Петият етап пада предимно през първата половина на 19 век. (от Сен Симон, Фурие и Оуен до Л. Блан и Кабет, Дезами и Вайтлинг, а в Русия - до Херцен и Чернишев­кого включително). Неговите отличителни черти включват: опити за критично рефлектиране върху опита на великите французи­каква революция, в хода на която несъответствието на утопизма се прояви особено ясно; желанието да се свърже утопизмът с пролетарското движение (оттук и различните видове­социализъм ", изброени от К. Маркс и Ф. Енгелс в„ Ма­нифест на комунистическата партия "); опити да се използва не само идеологията на просвещението, но и класическата философия (Кант, Фихте, Шелинг, Хегел), както и класификация­икономическа буржоазна политическа икономия (Смит, Рикардо, Сисмонди и др.) - опити, които не са и не могат да бъдат увенчани с успех.

Шестият етап обхваща втората половина на 19 - началото на 20 век и се характеризира главно с борбата между марксистката и анархистката утопия, а първият се представя за­uku и рязко се противопостави на друг-друг "утопизъм".

Анархизмът като социално-политическа тенденция се сгъна­през 40-те и 70-те години на 19 век, но идеологическият му произход се връща към утопията на Русо и други утопии от 17-18 век, които са били­ализира патриархалната общност. Анархистка концепция­визията за бъдещето, изложена в творбите на Годуин, Прудон Щирнер, Бакунин, Кропоткин, Реклус, Грейв, Карелин, Фора и други, в най-общ план се свежда до формулата на „свободна федерация“ на автономните сдружения на производители - тебешир­техните частни собственици с незабавно и пълно премахване­държавата, "справедливия обмен" на продукти на труда­да отделни работници.

Парадоксално е, че по същество е утопист, анархист­вие се придържахте най-вече към позитивизма и негативно­отиваха към научна прозорливост. Те не виждаха бъдещето като обект­спешно необходимата, неизбежна следваща стъпка в историята на­мъжественост и в резултат на чисто волеви акт на герои-революционери­нерви, способни да завладеят масите с тях. Ясно е, че при такива възгледи самият процес на преход към бъдещо състояние не е бил значителен и не е получил специално внимание.­ния. В резултат политическата програма на анархистите пострада не след това­последователност, несигурност, необмисленост. Тя не е­си струваше изцяло проявено в световния революционер­движение от втората половина на XIX - първата половина на XX век.

Утопията на Белами например се характеризира с реформисти­и технократични илюзии, което я доближава до буржоа­нови утопии. На Запад, особено в САЩ, много­много клубове, чиито членове се опитаха да приложат това­Пия до живот. Още по-еклектично, заемане­идеи от различни посоки на утопизма - от феодалната­до анархист - типично за утопичните роми­нов Морис, Зола, Франция, Лондон, Уелс. Въпреки това, висока­някои артистични умения на тези писатели ги направиха­необичайни в утопичната литература, дори с известна нотка на еклектика. Световната им слава уве­Той максимизира възможността за популяризиране на социалистическите идеи, предизвика интерес към идеите на социализма. Важно е да се отбележи, че тези писатели в повечето случаи са били наясно с утопичния характер на своите произведения, но са използвали утопичния жанр за­паганда на техните идеи.

Като цяло новият етап в еволюцията на утопизма значително се различава­Тя е получена от предишната както от нивото на утопичната мисъл, така и от степента на нейното влияние върху прогреса на социалната мисъл. Удави се­шикозните произведения са станали много по-слаби както по отношение на своето идеологическо съдържание, така и въздействието си върху световната социална мисъл. Именно упадъкът им във всички отношения дава основание да се говори за промяна във възходящия етап от развитието на утопизма до низходящ. Причината за спада също е очевидна: неспособността на утопията да се конкурира с науката.

Проблемът за задълбочен исторически анализ на еволюцията на съвременния утопизъм във всичките му разновидности, не по формални основания, а по същество, остава един от най-належащите в историята на световната социална мисъл през 20 век.

Развитието на религиозни и утопични идеи за бъдещето в древния свят е било придружено от появата на идеята за историята като процес, който притежава определени закономерности.­стим. Към средата на I хилядолетие пр.н.е. тези възгледи придобити­rel природата на философските и исторически концепции за бъдещето. От­три основни концепции постепенно се формираха, има­все още: регресия от "златния век" в древността до смъртта на културата, безкрайни цикли на възхода и падението на културата в кръг­говорейки за едни и същи етапи на развитие, напредвайте от по-ниско към по-високо.

Поглед върху историческите събития като етапи от вечната еволюция на света, обхващащи миналото, настоящето и бъдещето, разкриващи­се среща както в древноиндийски (училище Чарвак и особено Санкхя), така и в древнокитайски (Менций, Чуан-дзъ) и в древногръцката философия­София (Хезиод, Платон, Аристотел). Философите се опитват да разкрият моделите на историческите цикли, да намерят фактори, които са причинили­хващат смяната им. От концепцията за „златния век“ възниква теорията за „състоянието на природата“ (школи на циниците и стоиците). Софистите, а след това Демокрит и Епикур й се противопоставиха с идеята за прогрес. И стоиците, и епикурейците се бореха с проблема с детерминизма в историята.­richesky процес, а последният разработи теорията за „общото­споразумение ", което само по себе си е било опит за нападение над държавата­след това идеята за провиденциализъм.

Теорията на циклите е разработена толкова подробно в писанията на Полибий (II век пр. Н. Е.), Че някои историци смятат всички аналогични­Физическите концепции до съвременните (Гумплович, Парето, Шпенглер, Сорокин, Тойнби) са само развитие на неговите възгледи. Преоб­концепцията за регресия от "златния век" (Se­neka, Cicero, Vergil, Tibullus, Ovid) беше с нова сила около­представя се идеята за прогреса (Лукреций). Това беше изключително постижение на древната мисъл. Концепциите за регресия и цикли не работят.­обикновено оставаха доминиращи за дълго време: първата­изпражнения от наблюдения на болезнения процес на разпадане на племенната система и формиране на класово общество; втората се дължи на бавните темпове на историческо развитие. За да е необходимо високо ниво на философско мислене­петиции за развитие на обществото, за да се различи линията на напредъка.

Войнственият клерикализъм от Средновековието дълго време потискаше всички теории за историческото развитие, с изключение на концепцията за регресия. Едва към края на този период в Р. Бейкън има нов поглед върху идеята за прогрес (технически) и ново, по-дълбоко развитие на­Ибн Халдун, който се опита да реши проблема с историческия детерминизъм, като изследва влиянието върху развитието на общото­географски и други фактори.

По време на Ренесанса и Просвещението те отново напредват към алеята­план за концепцията за цикли (Макиавели, Вико) и прогрес. Вико се доближи до идеята за развитие не в кръг, а по спирала. Що се отнася до прогреса, някои философи се опитват да го свържат с божественото провидение (Боден, Лайбниц, Лесинг), други търсят корените му в материални фактори (Монтен, Ф. Бейкън, Де­карти, Спиноза). Клириците (Bossuet и други) напразно защитаваха позицията на провиденциализма. Енциклопедистите, особено Волтер, им нанасяха удар след удар. Именно с Волтер започва развитието на философията.­fii история в съвременния смисъл. Търго, Кондорсе, обясни Годуин­те постигнаха напредък вече не чрез божествено предопределение, а­движението на разума и влиянието на различни видове външни фактори­ров. Привържениците на концепцията за прогреса все по-често използват тео­теорията за "естественото състояние" и историческия детерминизъм, поставяйки ги в услуга на идеологията на Великата френска революция.

Въпреки тези противоречия значението на философията на Кант и Фихте, Шелинг и Хегел в развитието на идеите за бъдещето на­ромно. До известна степен те също бяха утописти, но като философи на историята те допринесоха най-много за развитието на метода­анализ на историческия прогрес като правен процес­его и диалектически.