Алексей Гофман. „Защо оцеляхте? »[28]

Здравейте Павел Маркович! С това писмо, както обещах, искам да добавя някои моменти от живота си в плен и в бягство.

Искам да опиша един от епизодите на приятелство и помощ между затворници от различни държави и националности.

Лагерът в Щутгарт, Германия, беше международен лагер. По-лошо беше за пленниците от бившия Съветски съюз. Можете да си представите моята позиция, защото се страхувах и страдах два пъти - от германците и дори техните руснаци можеха да идентифицират евреин в мен всяка минута.

Всяка държава в лагера имаше своя зона. Имаше френска, американска, канадска, английска, италианска зона. В италианската зона имаше затворници, които се разбунтуваха срещу Мусолини. Зоната на италианците беше в непосредствена близост до руската зона. Всички получиха помощ от Червения кръст, с изключение на нас и италианците.

Сприятелих се с италианците и те, въпреки ужасния риск, ме пуснаха през своята зона на американска територия. Американците споделиха дажбите си с мен. Завързах бельото си плътно за тялото си, донесох консерви, хляб, цигари през италианската зона. Това подкрепи мен и някои от съседите ми. Не знам какво се случи, ако не тази взаимопомощ.

В лагера Трондхайм работихме по изграждането на железопътни тунели в планините. Беше адска работа дори за здрави хора. Бях изключително изтощен както психически, така и физически.

Бях бормашина. Мините бяха осветени от карбидни лампи, които много често експлодираха, отнемайки живота на нещастните затворници.

В края на войната германците стават все по-брутални. Почти спряха да ни хранят. Превърнах се в истински дистрофик, кожа и кости. Почти не можех да се движа, вече не можех да държа тежка тренировка, тя падна от ръцете ми и ме дръпна. Всичко това дори не може да бъде описано с думи.

Изгониха ме от тази работа и ми дадоха по-лесна. Бяхме принудени да носим двама от два дървени траверса за закрепване и коригиране на тунелите. Тези траверси трябваше да се носят на 200 метра по стръмно спускане. Някой Фриц не ме хареса по някаква причина и той, подигравайки ми се, ми нареди да нося тази вратовръчка само на себе си. Разбрах - краят ми дойде. Отказах да изпълня заповедта му. Германецът изкрещя сърцераздирателно, удари ме по гърба с приклада, счупи пушката. В отчаяние загубих контрол над себе си и се хвърлих върху германеца. Всичко това се случи недалеч от лагера, бяхме забелязани и изпратена екипировка с кучета. Това беше ужас. Все още не разбирам защо не са ме убили тогава. Очевидно бяха необходими още роби. Хвърлиха ме в наказателната килия, наказателната килия беше под планината, отгоре течеше вода. Бях там пет дни до коленете във вода и абсолютно никаква храна.

След този инцидент и до края на войната ми беше дадена „специална услуга“ - съкратиха ми и без това оскъдните дажби.

Срещнах съюзниците, които освободиха нашия лагер, вече легнали на легло и можеха да се движат само с патерици.

Положението беше изключително опасно, трябваше да си проправя път по-навътре.

Сега искам да опиша малко за престоя си след освобождението, вече на територията на бившия Съветски съюз.

Марийски автономен район, гара Суслонгер, 47 г., учебна дивизионна пушка, където бях проверен от властите на Смерш.

Още на първия разпит, воден от подполковника, ми беше зададен „основният въпрос“ - защо аз, евреин, оцелях в плен? Беше невъзможно, струваше му се. Никакво уважение, никакво съчувствие към страданието, което трябваше да претърпя, не усетих.

Всичко това беше потвърдено от документи, които се съхраняват в архивите. Много, много бивши затворници от германски лагери бяха осъдени и попаднаха в съветски лагери.

Спомням си и случай там в Смерш. Когато ни водеха в формация в трапезарията, изведнъж някаква измет - антисемит ме удари по гърба и извика: „Убийте евреите, спасете Русия! В крайна сметка в лагера в Смерш всички вече знаеха, че съм евреин.

Същия ден, както обикновено, бях извикан на разпит. Не казах нито дума за случилото се през деня. Вече го разбрах. Че тук, на съветска територия, аз също не съм напълно в безопасност.