"Врабче" Максим Горки

Врабчетата имат същото нещо като хората: възрастните врабчета и врабчета са скучни птички и говорят за всичко, както е писано в книгите, а младите хора живеят според собствения си ум.

Имало едно време врабче с жълто уста, казвало се Пудик и той живеел над прозореца на банята, зад горната платформа, в топло гнездо, направено от кълчища, мъх и други меки материали. Той още не се беше опитал да лети, но вече пляскаше с криле и продължаваше да гледа навън от гнездото: искаше да разбере възможно най-скоро - какво е Божият свят и дали е подходящ за него?

- Извинете, какво? - попита майка му врабче.
Той поклати криле и като погледна към земята, изцърка:
- Твърде черно също!
Татко долетя, донесе бъгове на Пудик и се похвали:
- Чив ли съм?
Майката-врабче го одобри:
- Чив, чив!

И Пудик преглътна насекомите и си помисли: "С какво се хвалят - дадоха червей с крака - чудо!" И не спираше да стърчи от гнездото, гледайки всичко.

- Дете, дете, - притеснила се майката, - виж - ще чебу!
- Какво какво? - попита Пудик.
- Да, не с нищо, но ще паднеш на земята, котка - мацка! и поглъща! - обясни бащата, излитайки на лов.
Така всичко продължи и крилата не бързаха да растат. След като духа вятър, Пудик пита:
- Извинете, какво?
- Вятър. Той ти духа - чуруликане! и го хвърли на земята - на котката! - обясни майката.
Това не хареса на Пудик и той каза:
- Защо дърветата се люлеят? Нека спрат, тогава вятър няма да има.
Майката се опита да му обясни, че това не е така, но той не повярва - обичаше да обяснява всичко по свой начин.

Човек минава покрай банята, размахва ръце.
- Чисто крилата му бяха отрязани от котка - каза Пудик, - останаха само кости!
- Това е мъж, всички са без крила! - каза врабчето.
- Защо?
- Те имат такъв ранг да живеят без крила, винаги скачат на крака, чу?
- За какво?
- Ако имаха крила, щяха да ни хванат, като баща и аз сме мушици.
- Глупости! - каза Пудик. - Глупости, глупости! Всеки трябва да има крила. Шанс, на земята е по-лошо, отколкото във въздуха. Когато порасна голям, ще накарам всички да летят.
Пудик не вярваше на майка си; още не знаеше, че ако не вярва на майка си, това ще свърши зле. Той седеше до самия край на гнездото и пееше стихове със собствена композиция в горната част на гърлото си:

Ех, безкрил човек,
Имате два крака,
Въпреки че сте много страхотни,
Комарите те изяждат!
И изобщо съм малка,
Но аз сам ям мушици.

Той пееше, пееше и падаше от гнездото, а врабчето го следваше, а котката - червени, зелени очи - точно там.
Пудик се изплаши, разпери криле, люлееше се на сиви крака и чуруликаше:
- Имам честта, имам честта.
И врабчето го отблъсква настрани, перата й се надигнаха - ужасно, смело, отвори клюна - насочва котешкото око.
- Далеч, далеч! Полети, Пудик, полети до прозореца, полети.
Страхът вдигна врабчето от земята, той скочи, замахна с криле - веднъж, веднъж и - на прозореца! Тогава майка ми полетя нагоре - без опашка, но с голяма радост, седна до него, кълна го в тила и каза:
- Извинете, какво?
- Добре! - каза Пудик. - Не можете да научите всичко наведнъж!
И котката седи на земята, отлепвайки перата на врабчето от лапата си, гледа ги - червенокоси, зелени очи - и мяука с възпалително мяукане:
- Миаа е малко врабче, все едно сме бебе. аз-уви.
И всичко завърши добре, ако забравите, че мама остана без опашка.