Ключ за дома

Опитайте седем пъти, отсечете го веднъж, - казва народната мъдрост, - ако го отрежете, не можете да го върнете обратно! Това означава: трябва да обмислите всичко добре и едва тогава, след като сте се уверили, че сте прави, действайте. А момчетата? Това ли правят малките нетърпеливи момчета?

Веднъж Петчо си го взе в главата, за да избяга от дома и да пътува. Къде и как, той не знаеше. Дори не взе със себе си верното си куче Шарко, защото Шарко все питаше: "Къде отиваш, Петерчо? Кога се връщаш? Какво има в джоба ти?" А именно това Петърчо мразеше: да докладва къде отива, какво прави и кога ще се върне. Той не взе котката със себе си, защото котката също попита: "Измила ли си се? Време ли е да спиш? И на училище." - и т.н.

Щом Петрочо затръшна входната врата, котката веднага мяука:

- Къде отиваш, Петерчо?

- Не мушкай носа си в чуждия бизнес. Гледайте мишките си на тавана!

- Не търся мишки, а звезди! - отговори котката.- Но кажете ми все пак, оставихте писмо?

- Сбогом. Всеки, който напуска дома, трябва да остави прощално писмо.

Това беше грамотна котка. Училището беше близо до къщата. И котката, взимайки слънчеви бани на балкона, примижа с едно око към класа. Знаеше как да пише. Почеркът не е много четлив, но често виждах и по-лошо - и освен това не при котки, а в детски тетрадки!

- Петерчо! - мяука котката. - Няма да напуснете родителския си дом без прощално писмо. Освен това посред бял ден ще ви хванат, ще ви арестуват. Нямате паспорт!

Изчакайте, докато се стъмни. Покрийте се на тавана!

И момчето се съгласи. Той не искаше да бъде арестуван като крадец, като едноок разбойник. А на тавана можете да мислите безпрепятствено къде да отидете - кой град, коя далечна държава, където има само играчки и игри. Таванското помещение беше тихо и тъмно. Момчето се сгуши в ъгъла и зачака вечерта.

Измина известно време, както се казва (или по-скоро неизвестно, защото на тавана нямаше часовници) и изведнъж глас попита:

- Аз съм Петерчо, момче. Отивам да пътувам!

- Минете покрай пътника. Не ме безпокойте в къщата ми!

- Във вашата къща? - обиди се момчето. - Това е моята къща. Аз съм неговият законен наследник. Семейството ми живее тук от сто години. Никой няма право да ме прогони!

- Законен наследник? Вие? О нещастно семейство, където е израснал такъв син! Наследникът напуска дома на баща си!

- Кой ми говори с този тон? - заплашително извика Петърчо. - Тавански плъх, или какво? Покажи се, искам да те погледна!

- Аз съм миналото - отговори някой, сякаш изпод земята. - Човек може да си представи миналото, но вие не можете да ме видите. Миналото няма лице. Гласът на миналото щеше да ви говори до сутринта, но вие не го заслужавахте, пътешественик до Непознатото.

За първи път Петърчо чу гласа на Миналото. Не, не за първи път. В Деня на падналите бойци той изтича да погледне факелното шествие. И глас, повдигнат и тъжен, извика имената на героите. Това беше гласът на миналото!

И тогава в главите на Петърчо нахлу друг глас, чист и радостен.

- А ти кой си? - попита Петърчо.

- Какво правиш тук до миналото?

- Ах, скъпи Петерчо, не става ли накрая Бъдещето в миналото?

Ние сме страхотни приятели - минало и бъдеще!

"Как да говоря с тях? - запита се момчето. - Как да се свържа с тях?" - Светло бъдеще - каза момчето. - Искам да се консултирам с вас. Какво мислите, трябва ли да напусна дома или не?

- О, нямам право да отговарям на подобни въпроси. Всеки е отговорен за собственото си бъдеще. Всеки трябва да заслужава собственото си щастие. Това е като аритметиката: те ти дават проблем и ти го решаваш. Грешно - вземете двойка. Само Миналото може да посъветва!

- Славно минало! - извика момчето. - Дай съвет!

- Не давам съвети, - отговори Миналото. - Казвам само, а който слуша, научава.

И нощта ставаше все по-дълбока и по-тъмна. И по-тъжно, защото някой плачеше.

- Кой плаче в тъмнината? Как се казваш? - попита Петърчо.

- Ку-ку-мяу! Това съм аз, тъжна сова.

- Защо плачеш?

- Липсва ми домът на баща ми!

- Има ли нещо нередно в къщата на втория ви баща? Гореше ли? Унищожен?

- Не! Аз самият, себе си. Напуснах дома си отдавна. И от тогава страдам. Вечни мъки! Това се нарича носталгия. Търся дома си от сто години. И все още се надявам, че ще го направя. Ще се настаня в някоя стара къща и ще обиколя кътчетата: не е ли моя?

Още не съм го намерил. Ку-ку-ме-уви!

- Но слушай, не е ли по-добре да търсиш през деня? През нощта всички къщи си приличат.

Дори да знаете улицата и номера, лесно се губите!

- А, скъпо момче, през деня не се показвам на никого. Срам ме е, не смея. Срамно е да избягаш от дома си само защото си искал лесен живот. Като сврака, поласкана от глупава искрица, обвивка за бонбони. Ку-ку-мяу!

Още по-тъмна, нощта ставаше все по-дълбока. Котката все още не беше дошла, а Петерчо нямаше на кого да диктува прощалното си писмо. И самият той не знаеше как да пише на тъмно.

Когато камбаните в града удариха дванадесет, момчето издиша:

Но бухалът изкрещя пронизително:

- Просто съм луд, когато удари дванадесет! В този час изчезнах от къщата! Колко горчиво се кая! Ку-ку-мяу! Никога не тръгвай на път през нощта, момче!

- Странна афера! Имам гумичка. Изтривам в тефтер, ако има грешка. На гумичката е нарисувана бухал. Учителят казва: вие сте мъдра птица. Вероятно не сте чували вашата история.

- Мъдростта не ми дойде веднага, момче! Бягайки от къщи, направих пълна глупост. Бях много безразсъдна птица. Природата не ме дари с цветно оперение и аз тръгнах по целия свят за всякакви пъстри пъстроти. Цветното оперение не се докопа. Но тя придоби вечен копнеж по изгубеното гнездо. Ку-ку-мяу! Понякога мъдростта е много скъпа.

- Съветвам ви да не си тръгвате, и какво от това?

- Призовавам те!

Момчето в ъгъла се замисли. Вратата на тавана тихо изскърца. Това е грамотна котка.

- Лови мишки? - попита момчето.

Но котката безшумно се вкопчи в шпионката, която беше удължена през капандурата. Той погледна небето и измърмори:

- Звезди, звезди! Дойде часът на разчитане на звездите!

Еха! Момчето никога не е мислило, че котката идва на тавана не за да лови мишки, а за да брои звездите.

- Защо не? - обясни му котката. - Защо не трябва да служа на науката с острите си проницателни очи? Понякога най-смирените същества са в състояние да шпионират най-съкровените тайни на природата.

"Какво да правя тук цяла нощ?" - запита се момчето.

- Ще ви разкажа една история - каза гласът на Миналото. - Живея само от спомени. Спомням си, че тук в тази къща живееше още едно момче. Момчето беше на шестнадесет години. Трябваше да си тръгне. Една сутрин.

- Това е! - извика бухалът.- Можете да си тръгнете само сутрин!

- Една сутрин, в ясна пролетна сутрин, бащата се сбогува със сина си. Малък куп див здравец беше прикрепен към топлата шапка на момчето - за късмет. От раменете ми висеше домашен чувал.

- Това беше отдавна - прекъсна го Петрочо. - Кой тръгва на пътешествие със здравец и чувал днес? Сега има пътни чанти, куфари. Но нещо друго е по-важно за мен: преди момчетата също да напуснат гнездото си!

- Не ме прекъсвайте, трябва да се съсредоточа върху спомените. Ако отидете да учите, напускането на родителския дом не е грях. Ти също ще учиш?

- Не, - намеси се грамотният котка. - Той просто бяга от училище!

Гласът на миналото продължи:

- Момчето преплува морето и стигна до далечен шумен град. Влязох в добро, известно училище. Вижда: много ученици са деца на заможни хора. Разглезени. Вечер сядат под газова лампа и се нарязват на карти.

- Да, разбрах къде караш: ето, казват те, какво се случва с момчетата, напуснали дома си. Изпадат в лошо общество, губят парите на баща си.

И дори умират. Искате да кажете: не тръгвайте! - извика Петърчо.

- Имай търпение. Но нашето момче не се сприятели с тези, които седят под лампата. Той се сприятелява с тези, които четат през нощта, които не могат да забравят за мъката на хората. Скоро момчето продало своите топли дрехи, за да купи необходимите книги. И тогава си купи пистолет: за да спечели свобода за отечеството. Разбрахте: това бяха времената на турското иго. Момчето се върна в града си. Той не само мечтаеше за бунт.

Подготвени, подготвени други. И една нощ в къщата, където се бяха събрали приятелите му, турците неочаквано почукаха, водени от страшния Ахмед Аха. Момчето огледа къщата и улицата както трябва, отвори портата към съседния двор, изведе приятелите си и прошепна: „Бягай!“ И той отиде да се срещне с Ахмед-ага. Той ме покани в хола - голяма стая с картини на тавана. Започна разговор, за да мине време. Но нито кафе, нито добри думи не заблудиха Ахмед-ага. Вдигна пистолета и простреля момчето в гърдите.

- Какво нещастие! - мяукаше бухалът - Нашето момче умря!

- Не, каза гласът на Миналото. - И това е най-важното в тази история сега.

Турската преднина отскочи и ограничи турчина в ръката с рикошет. И всички турци бяха обхванати от ужас. „Божият пръст!", Изкрещяха те. „Аллах забранява да се застреля този човек!" Те са суеверни, нали знаете.

- Е, добре, защо оловният рикошет? - попита Петърчо.

- Защото момчето имаше ключа на къщата на баща си на гърдите си. И днес децата носят ключовете по същия начин, за да не се изгубят. Хлапето скача и ключът на врата му също скача. Играе с него - криеница, любител на слепеца. И бавно чука на сърцето на детето. Напомня ви: имате собствен дом. Оказва се, че ключът от бащината къща е спасил въстаника. Ключът беше с него навсякъде: плуваше през морето, прекосяваше планини, бореше се за свобода.

- Нося и ключ на верига - прошепна Петрочо.- Ето го, в самото сърце.

- И какво казва този ключ на сърцето ви. О, само да имаше ключ при мен, когато бягах от дома! Но птиците нямат ключ. Ние имаме само инстинкт.

- Твърде късно е, късно - мяукаше грамотният котарак.

Винаги стана болезнено за него, когато думата взе сова. Тъй като посети много тавански помещения, които не за нищо се наричат ​​котешко царство, тя се научи да мяука като котка. И ако не беше добавила „кукувицата“ си към „мяу“, щеше да настъпи хаос.

След това се опитайте да разберете дали бухалът плаче, дали котката хленчи. И освен това совите ловят мишки като котки! Горките мишки! Малко от тях ще останат, ако всички птици, вместо да кълват червея, нападнат мишките! Коту веднага възрази срещу Тъжната бухал.

- Не късно, но рано! - изкрещя тя. - Сутринта дойде. Важни решения се вземат само сутрин. Какво си решил, скъпо момче?

- Разбрах историята, която миналото разказа. То не дава съвети, но човек се учи на уроци от своите истории. Ще се прибера вкъщи: помисли за миналото, за бъдещето. И ще помисля за ключа за къщата на баща ми. Здравейте! - каза момчето.

Това, което направи момчето, не ме изненада.

- А ти кой си? - попитайте някое хлапе като Петерчо.

- И разказвам истории. Някой трябва да им каже. Всичко в тази приказка е вярно. И ако искате да знаете моето мнение, най-много ми хареса грамотната Котка. Колко дискретно заведе момчето на тавана на старата къща!