Руско поле

Общност на литературните проекти

Прелетна птица

Думите са необходими, за да се хване една мисъл:

когато една мисъл се хване, думите се забравят.

Промъкнах се в поезия като вълк от ров.

Аз, като всеки селянин, бях хитър

Заспах с готините думи

И натоварен на каруцата му - не във влака,

Защото бащата каза: „Не бързайте!

Локомотивът е по-бърз, конете са по-надеждни:

Те ще блокират пътеките - увийте реколтата,

И те ще го получат там, можете да отрежете влекачите.

И на кон. Само, най-важното, не удряйте коня,

Не давайте слабост и не късайте с късчета.

Казват, че има и крила,

Късметлия за това - седнете, не се стеснявайте ".

О, тате, благодаря за любезния съвет!

Бутам залива си със селски път -

Тук по ръба на реката, ту с брезов котлет,

Карам в тъмнината, после в белезникавата зора.

Аз спя като Бог насред страната -

Сънищата ще се приближат до мен и ще ме заобиколят нечутно.

И моите стоки на пазара вероятно ще бъдат закупени,

Няма да се пазаря, ще го дам на половин цена.

Макар и хитър, ще се откажа, защото имаме,

Там, където съм израснал, такава черна почва в полетата!

Ще се роди отново! И аз съм страхотен за оран,

Като да спиш под ­стек прясна слама.

Орел на всеки кръст,

Кабелите бръмчат и гласът на Руслан

От черна плоча плува през селото.

Брезова гора, гола до кръста,

Отваря се и се разширява до самото дъно.

Тъпите могили са сиви и сурови,

Нито звяр в степта, нито крило, нито подкова,

И само чиста тишина стои,

Да, златната пшеница шумоля шумно,

Да, светкавиците блестят като разцвет на нож.

Земята мирише на хляб при думата "мълния",

Земята мирише на кръв при думата "граница".

Ще слушам небето - колко е чисто!

Светкавица, разбира се. Разбира се, мълнията!

И ухото на мустаците, и проходната птица

Тъкмо на път да опитам това зърно.

И аз стоя сам между тях

В ревящи пламъци и дим.

Обичам хората си, дори и да са зли,

Дори и да влезе във вените с игла,

Дори да пие тази мерзост, вино,

Дори да съм без дом, аз го обичам все едно.

Защото аз самият съм от същата тълпа,

Ще се срещнем един ден на ръба на пътеката

И нека се търкаляме в бездната, плъзгайки се по влагата,

Защото Русия е невъзможна без кръв,

Защото тя е сама във Вселената;

Защото не знае каква е вината

Тя има зад раменете си и кой през нощта

Показва пътя към нейните палачи.

Нов Данте, огъващ се над нова линия,

Пише нова дума със страхотна ръка,

Но свята молитва от скъпи думи

Не достига до ушите нито на единия, нито на другия.

Беше. Волошин вече се молеше,

Но хората се събраха на стръмен завой

И глух, стоеше. И остриетата бяха скучни.

И една четвърт, една трета са износени­ски.

Ще гледам напред - няма по-тъжна държава,

Ще погледна назад - няма моя вина,

И не знам кой може да ме научи,

Какво трябва да направя - да се помоля или да наточа сабя.

Но аз се моля! И навеждане над масата през нощта,

Стискам перото с възел с три пръста,

Избирам думи, защото обичам,

Защото няма да оцелея, ако убия.

Водата тече и се огъва от дъбова вана.

Утринни златни рови из рамката на кладенеца,

И четири гъски, като четири топа,

От отворената порта плува в слънцето.

И съседът отбива литовския - чук чук.

А срещу съседите режат слънчогледи.

Бащата вади самосада и мундщука.

И лъжат по радиото.

Е, защо им се прецака.

Ето ги топовете от портата!

Има стадо мрак!

И - балдахин, и - поле за купчина!

И какви хора са тук! Колко алчен и ядосан -

Не към златното богатство - към живота и волята!

Който реши, че селата вече не са необходими?

Кой каза, че тук е болно и песента не се пее?

Вижте какви последствия са нежни и великолепни,

Вижте каква е водата синя и се огъва!

Страхотна подвижна държава,

Какъвто и да е мед, тогава - мустаци.

Или това е гърбав живот,

Или съм гърбица.

Каква болка да нараниш тези дни?

Какъв товар от чужда вина?

Взех бутон акордеон - клавишите са изстреляни.

Взех китара - без струна.

Ми добре. Така мисля -

Конят живее без подкови.

Този живот е мой, мрачен,

Ще заключа със седем ключалки!

И ще извървя дълъг път,

Този, който ще доведе до звездата -

Чуйте песента на пъдпъдъците,

И дишай необятността къде

Тополи - линии на новобранци,

Перушина - жив атлас,

Където мацката брои златните орли,

Шепнещият вятър е нещо. За среща, за воля?

За звездата, която падна в далечното поле?

На която зеленина като свещи в Палестина?

Златни розетки ще паднат под краката ви.

Колко чинийки има на всяка пътека и път!

Не е мое. Вече нощите станаха студени,

На сутринта се събира в черни стада

Беше часът на пристигане, сега е заминаването,

Всеки е навигатор и ще се справи с ролята на пилот,

Две крила и шлифован вектор,

А под перата летящият северен вятър,

За предателство, предателство, непостоянство.

Ето ме, скъпа, сменям пространството

И селата от птици, готови да тръгнат,

Нека някой да вика и да дава аларма.

Споени, свързани, пяни, ловили,

По празниците пиех не само квас,

Работил си в страната си,

Защитавал си я повече от веднъж -

В Карелия, на Халхин-Гол,

Ходеше в атаки, удряше точка,

На девствена почва, в сурово поле,

Изгорих гърлото си с алкохол, скъсах двигателя -

И този, който управляваше солариума,

И този зад ребрата вътре.

Сега сте станали болни и остарели.

Плюйте и търкайте.

Но все пак. не по-добра Русия!

Но каква бъркотия!

Васятка. Васка. Дядо Василий!

Е, с кого да споделя весела тъга -

С косове, летящи право на юг?

С лунно син, син емайл

Пръскана поляна с плитки?

Е, с кого да споделите забавната тъга -

С подкова, лежаща на кръстовището на пътищата?

С пътека, която води до тръстикова уста,

С куриер­обезмасляване на изток през нощта?

Е, с кого да споделя тъжен късмет -

Със зората какво изгасва? От зората, която изгрява?

- С душа, която се сви в топка и плаче,

Да, със сърце, което не оставя душата да плаче.

Тогава, когато ме няма.

Тогава, когато скриете шала си.

Тъгата ще влезе в тихия ви дом

И зад гърба ви ще стои.

Не се отказвайте от нея,

Не се крийте зад стена -

Тъгата ти е нищо,

Като продължение на моето.

Където не би те довело

Сляпа суматоха,

Тъгата винаги ще бъде с вас, -

Тихо, прозрачно и леко.

Когато един ден насред сън

Изведнъж чувате звука на лула,

Станете безшумно от леглото

И седнете до нашия прозорец.

И в часа, когато полетата са тъмни,

Когато бухалите се обаждат притеснено,

Невидим и безтегловност

Ще дойда под прозореца ти.

И - лек призрак - без дишане,

Докосване на устните, дланите,

Ще се почувствам като стене

Вашата красива душа.

Кофи, заседнали в кофи.

Покрай крайпътните чанти.

Роден, такава кофа

Старите хора няма да си спомнят.

На сухи смлени картофи

Ето още малко, малко,

И край на браздата.

И да бързаме и да тръгваме

Переле­skom, над реката.

И ние се хвалим на нашите съседи:

„Жътва, това е. "

Грудките са дори като ряпа.

Тридесет и две криви торби!

Дева земя! Скаут навсякъде

Израснал все още така?

Към пазара и в резерв.

Хмелът мирише на медовина!

Мед - ферментирал квас!

В палисадите зад оградата

Слънцето навива паяжините,

И весели глътки

Пие вода от палубата.

Огнените пера танцуват.

Изпаренията шумолят в чугун.

И байонетни лопати

Виктор Василиевич Бру­hovetsky е роден през 1945 г. в град Алейск, Алтайска територия. Завършва Ленинградския институт по авиационно приборостроене. Служил е в съветската армия, работил е в Руския център по приложна химия. Автор на десет стихосбирки. Лауреат на международната награда "Пушкин" (Ню Йорк), награди на списанията "Нева", "Москва". Член на Съюза на писателите в Русия. Живее в село Кузмолово, Ленинградска област.