Тих Дон. Книга първа - Страница 179

Бог ви дава един грях, точно както за змията. Животното не може да бъде унищожено без нужда - юница, да речем или каквото и да било - но да убие човек. Той е гнил човек. Измет, вонящ на земята, живее като гъба гъба.

На възраженията на Грегъри той се трепна и упорито замълча.

Григорий забеляза с изненада, че всички коне се страхуват от Чубати без причина. Когато се приближи до прикачния стълб, конете се въртяха с уши, сгушени един до друг, сякаш към тях вървеше животно, а не човек. В близост до Станиславчик, стотина, настъпвайки през гористи и блатисти терени, трябваше да слязат от коня. Животновъдите взеха конете и потеглиха към дерето, под прикритие. Чубатом трябваше да задържи коня, но той категорично отказа.

- Урюпин, какво си, куче виме, нокаутираш? Защо не вземете конете? - влетял го взводен офицер.

- Те се страхуват от мен. По дяволите! - увери той, разтопявайки постоянен смях в очите му.

Никога не е бил коневъд. Той се отнасяше нежно с коня си, грижеше се за него с грижа, но Григорий винаги забелязваше: щом собственикът се приближи до коня, по навик, без да движи ръце, притиснати към бедрата, по гърба на коня тръгна треперене: конят беше притеснен.

- Кажи ми, светец, защо конете блестят от теб? - попита веднъж Григорий.

- Кой знае. - Чубати сви рамене. - Съжалявам за тях.

- Те се досещат пияни по дух, те се страхуват, а вие сте твърди.

- Имам твърдо сърце, миришат.

- Вълчо сърце във вас или може би нямате, вместо него е положен камък.

- Може би - с готовност се съгласи Чубати.

Близо до град Каменка-Струмилово трети взвод, заедно с взводен офицер, тръгва на разузнавателна мисия: в навечерието на чешки дезертьор той информира командването за разполагането на австрийските части и предложеното контранастъпление по Гороша- Линия Ставински; изискваше постоянно наблюдение на пътя, по който се предполагаше движението на вражеските части; За тази цел взводният офицер остави четирима казаци с взводен сержант в края на гората, а с останалите отиде до покритите с плочки покриви на някакво селище, видимо зад хълма.

На ръба, близо до стария островърх параклис с ръждясало разпятие, останаха сержантът Григорий Мелехов, казаците от младите - Силантиев, Чубати и Мишка Кошевой.

- Демонтирайте, момчета - заповяда полицаят. - Кошевой, изведи конете за енти борове, ами да, за енти, които са по-дебели.

Казаците лежаха под счупен, изсъхнал бор и пушеха: полицаят не откъсна очи от бинокъла. На около десет крачки от тях едно непочистено зърно, което беше загубило зърното си, беше вълнообразно. Отслабналите от вятъра уши се прегърбиха и зашумяха тъжно. Казаците лежаха половин час, хвърляйки мързеливи фрази. Някъде вдясно от града непрекъснато вибрираше тътен на пистолет. Григорий пълзеше към питките и, като извади пълни уши, смачка ги, дъвчеше застоялото, застояло зърно.

- Няма как, австрийци! - възкликна сержантът с подтон.