Съмърсет Моъм. Есе

Винаги съм харесвал писането на Съмърсет Моъм. Четох ги в училище и много по-късно, когато учебниците бяха в миналото. Неговите автобиографични есета са специалният свят на писателя, изразен в Словото. Откроих в курсив онова, което най-много резонира в душата ми. Въпреки че в този случай беше възможно да се маркира целият текст с такъв шрифт. Разкошно!

На седемдесет години

Хората обикновено говорят твърде много, а още повече в напреднала възраст. Винаги съм предпочитал да слушам повече, отколкото да говоря, но напоследък изведнъж ми се стори, че съм станал твърде приказлив. Вярно, щом забелязах този грях зад себе си, се опитах да се отърва от него. Старецът вече е трудно поносим и човек трябва да внимава да не притеснява никого. Неразумно е, да речем, да налагате обществото си на младите - те ще се чувстват сковани, не на място и ще въздъхнат с облекчение, когато си тръгнете. И ако старецът е постигнал успех в живота, тогава младите хора от време на време, разбира се, ще искат да говорят с него, но той трябва да разбере, че младите хора търсят неговата компания не заради него самия, а за да за да го клюкат по-късно с връстници. Това е като връх, който човек се изкачва не за удоволствие да слезе, не заради гледки, а просто за да покаже своите подвизи по-долу. Нека старецът да се задоволи с компанията на своите връстници и ако получи радост от общуването с тях, той има голям късмет. За мен няма нищо по-меланхолично от един куп хора, стоящи с единия крак в гроба. Старите глупаци не стават по-умни, а старият глупак е много по-скучен от младия. Не знам кой е по-непоносим - този, който не иска да признае властта на времето над себе си и се държи с отвратителен размах, или този, който е здраво затънал в миналото и сега е ядосан на целия свят за фактът, че този свят не е залепен там заедно с него ...