Сергей Краснодар)

-не е във вашата власт да го поправите. - той наведе глава и ритна камъчето, което каза. - хора като нас винаги нараняват семейството и приятелите си.

- като нас? - Бях изненадан.
- Да, чухте добре за хора като нас. - и той внезапно млъкна, сякаш не беше казал нещо.

- съжалявам - Нямах време да завърша фразата, когато той ме прекъсна.

-стига, те вече ще се извинят и ще говорят с теб, за бога се чувствам старец. - той погледна строго в моята посока - казвам се Михаил.

- казвам се Сергей, но вече знаете. - Усмихнах се.

-Да, познавам те и се познавам отдавна, просто не ме помниш. - той поклати глава, сякаш се разстрои от това.

-дълго? - Опитах се да запомня лицето му по памет, но не можах.

-не се опитвайте да си спомняте, когато ме помните. - той потри главата ми през косата ми като брат.

Минаха около три часа от момента, в който напуснахме кафенето. През цялото това време просто се разхождахме по улиците на града и разговаряхме. С всяка изминала минута бях все по-изненадан колко си приличаме. Имаше чувството, че се познаваме от много дълго време, той ми разказваше истории от живота си и в почти всяка аз се оказвах, не, не участник в тази или онази история, но косвено. Беше много странно и вълнуващо едновременно.

- Боже мой, вече е девет вечерта, как те задържах толкова дълго. - възкликна той, поглеждайки часовника си. - да, и е крайно време да намеря още много.

- намерете кой? попитах.

- хора като нас не разбираш ли? - той отново погледна часовника си и щеше да си тръгне, но се обърна и каза. - със сигурност ще се срещнем с вас, но дали се разпознаваме не е факт.

Той си отиде толкова бързо, че дори нямах време да се сбогувам. След това все още често ходех в това кафене, надявайки се да се срещна с Михаил, но той не беше там нито за ден, нито за седмица, нито за година.

И по навик, влизайки в същото кафене две години след срещата ни, седнах на обичайната си маса и се хванах да си мисля, че точно преди две години в този ден срещнах Михаил, пред прозореца дъждът тъпаше хора под чадъри. ходене с нещастни лица. Седнах и тихо погледнах през прозореца, пиейки силно кафе

-да, пих много от него тук. - Неволно на глас казах.

- често ли идвате тук? - попита момичето отдолу, което седна на масата ми.

-да, често идвам тук, казвам се ...

- Сергей, знам, че Михаил много е говорил за теб - каза тя, прекъсвайки ме - аз съм Лиза

- Приятно ми е да се запознаем - ядох, казах, гледайки я внимателно.

- не се притеснявай, той ми каза къде да те намеря. Тя се усмихна.

- но как разбра, че това съм аз?

- Много просто, той каза, че ще бъдете точно на тази маса. - тя не откъсна поглед от мен. - вие сте много сходни с него, и двамата сте мечтатели.

- да, каза същото. - Помислих си и тя го разбра. - защо в този ден и защо отново в дъжда? - изцедих се от себе си.

- защото хора като нас обичат дъжда - усмихна се тя.

- като теб, аз и Михаил. - поклати глава тя отговори.

- Аз съм най-обикновеният човек. - облегнал се на стол, казах.

- може би не. Всичко зависи от вас. - Тя взе сакото от стола и се приближи до мен. - бъдете щастливи и не пропускайте щастието си. - прошепна тя на ухото ми

- и как ще разбера това мое щастие? - попитах с конвулсивен глас.

- вие сами ще разберете кой е този човек. Заради него ще отидете на огън и вода. - каза тя, заминавайки.

- чакай, кой си ти - изтичах до вратата, за да я спра.

Изтичайки на улицата, не видях Лиза, сякаш изобщо я нямаше. Втурнах се по улицата да я търся, но тя не беше там. Вали
завърши толкова внезапно, колкото започна. Точно както миналия път, но тогава, след като влезе в кафене, Михаил излезе след половин час. И тук започна да вали и веднага се появи Лиза. Осъзнавайки какво мисля, се засмях. Това са обикновени хора и нищо общо с дъжда.

Връщайки се в кафенето, допих кафето, оставих бакшиш и се запътих към наетия апартамент. Размишлявайки върху думите на Лиза. Как да разбера кой е тази моя съдба и как да не я загубя.