Регионален преглед на природните зони на Русия Природни зони и надморска височина

Природните зони в Русия се простират върху обширни равнини от запад на изток. В зоните, както и във всички други природно-териториални комплекси, биоклиматичните и литогенните компоненти са взаимосвързани и взаимозависими. Всяка зона има свои собствени процеси на обмен на материя и енергия, както и формиране на видове климат, съвременен релеф, повърхностни и подземни води, растителност и животни, свързани с необходимите условия на околната среда. Но всички процеси се определят главно от съотношението на топлина и влага.

Съществуването на природни комплекси от географски зони и надморски пояси е проява на закона за географското райониране, идентифициран и обоснован от В.В. Докучаев (1898). Учението за природните зони беше продължено в трудовете на негови ученици и много съветски географи - Л.С. Берг, Г.Ф. Морозова, А.А. Григориева, Г. Д. Рихтер, НС. Солнцева, К.И. Геренчук, Н.А. Гвоздецки, А.Г. Исаченко, Ф.Н. Милкова, Ю.П. Пармузин, В.И. Прокаева и др.

Територията на ОНД се пресича от следните природни зони: арктически пустини, тундра, горско-тундра, тайга, смесени и широколистни гори, горска степ, степ, полупустиня, пустиня. Най-голямата площ е заета от горски зони. На север и юг от тях има горско-тундрови и горскостепни зони и други безлесни зони. Наличието на безлесни зони на север се дължи на суровия арктически и субарктичен климат, а на юг - на голямата сухота.

Придвижвайки се от Балтийско море на изток, континенталността на климата се увеличава, релефът се променя във връзка с различната история на формирането на територията, както и флората и фауната. Всичко това доведе до промяна в облика на природните зони, техния набор и географско местоположение. Следователно на територията на ОНД се разграничават пет надлъжни сектора: западноевропейски (с много широко разпространение на горските зони), източноевропейски (свиващ се по географската ширина на зоната на горските ландшафти, отстъпвайки място на горските степи и степите ), Западен Сибир (с набор от ландшафтни зони от тундра до пустиня), изток­Сибирска (най-континенталната тундрово-рядка горска тайга с острови от степи и горска степ сред тайгата), Далечния изток (включително зони от тундра до иглолистно-широколистни гори със значителни поляни от равнинни пейзажи).

Надморската зоналност на планинските системи е разнообразна. Тя е тясно свързана с широтните зони. С надморска височина климатът, почвената и растителната покривка, хидрологичните и геоморфологичните процеси се трансформират, факторът на експозиция на склоновете и др., Са рязко изразени.Като компонентите на природата се променят, природните комплекси се променят - образуват се височинни природни пояси . Феноменът на промяната на природно-териториалните комплекси с височина се нарича надморска зоналност или вертикална надморска зона.

Формирането на типове надморска зоналност на планинските системи се определя от следните фактори:

1. Географско местоположение на планинската система. Броят на планинските височинни зони във всяка планинска система и тяхното надморско положение основно се определят от географската ширина на мястото и положението на територията спрямо моретата и океаните. Докато се движим от север на юг, височинното положение на естествените пояси в планините и тяхното множество постепенно се увеличават­Ся. Например в Северния Урал горите се издигат нагоре по склона­ни до надморска височина от 700-800 м, на юг - до 1000-1100 м, а в Кавказ - до 1800-2000 м. Най-ниският пояс в планинската система­Темата е продължение на широтната зона, която се състезава­положен в подножието.

2. Абсолютната височина на планинската система. Колкото по-високо се издигат планините и колкото по-близо са до екватора, толкова повече надморска височина имат. Следователно всяка планинска система развива свой собствен набор от височинни пояси.

3. Релеф. Релефът на планинските системи (орографски модел, степен на дисекция и равномерност) определя разпределението на снежната покривка, условията на влага, запазването или отстраняването на атмосферните влияния, влияе върху развитието на почвената и растителна покривка и по този начин определя разнообразието от природни комплекси в планини. Например, развитието на подравняващи повърхности допринася за увеличаване на зоните на височинните зони­сови и образуването на по-хомогенни природни комплекси.

4. Климат. Това е един от най-важните фактори, формиращи височинната зоналност. С покачването в планините температурата, влажността, слънчевата радиация, посоката и силата на вятъра се променят. Климатът определя природата и разпространението на почвите, растителността, фауната и др., А оттам и разнообразието от природни комплекси.

5. Изложение на склонове. Той играе съществена роля в разпределението на топлината, влагата, вятърната активност и, следователно, процесите на изветряване и разпределение на почвената и растителна покривка. В северните склонове на всяка планинска система надморските пояси обикновено са разположени по-ниско, отколкото в южните склонове.

Относно позицията, промяна на границите и естествения облик на височини­влияе и икономическата дейност на човека.

Още в неогена в равнините на Русия съществуват широтни зони­Те са почти аналогични на съвременните, но поради по-топлия климат не е имало зони на арктически пустини и тундра. В нео­ген-кватернерно време се наблюдават значителни промени в природните зони. Това е причинено от активни и диференцирани неотектонични движения, охлаждане на климата и появата на ледници в равнините и планините. Следователно, природните зони се изместиха на юг, съставът на тяхната флора се промени (укрепване на широколистната бореална и студоустойчива флора на днешния ден­иглолистни гори) и фауната, са се образували най-младите зони - тундрата и арктическата пустиня, а в планините - алпийските, планинско-тундровите и нивално-ледниковите пояси.