Текстът на книгата "Той уби моето куче"

Автор на книгата: Юрий Яковлев

Друга детска литература

Текуща страница: 1 (общата книга има 1 страници)

Юрий ЯКОВЛЕВ
Той уби моето куче

- Влезте ... Какво е вашето фамилно име?

- Как се казваш?

- Имаш име?

- Да ... Саша. Но те ме наричат ​​Тавор.

Той застана на прага на директорския кабинет и голямо черно куфарче в бели пукнатини дърпаше ръката му. Кожената дръжка е откъсната, държи се на едното ухо, а куфарчето достига почти до пода.

Освен старото, изтъркано куфарче, във външния вид на Таборка нямаше нищо забележително. Кръгло лице. Кръгли очи. Малка кръгла уста. Няма какво да привлече вниманието ви.

Директорът погледна момчето и болезнено се опита да си спомни за какви грехове бе призован този нов посетител.

Счупи крушка или удари някого в носа? Ще запомниш ли всичко.

- Ела тук и седни ... Не на края на един стол, но правилно. И не си гризете ноктите ... Каква е вашата история?

Момчето спря да си гризе ноктите, а кръглите му очи гледаха директора. Режисьорът е дълъг и слаб. Взема половин стол. А другата половина е безплатна. Ръцете, също дълги и тънки, лежат на масата. Когато режисьорът свие ръката си в лакътя, той става като голям компас, който се използва за чертане на кръгове на дъската. Таборка погледна директора и попита:

- Имаш предвид кучето?

Момчето се втренчи в една точка: в ъгъла, където висяха дъждобранът и кафявата шапка.

- Страхувах се, че нещо ще й се случи, и я заведох на училище. Към жив ъгъл. Там се вземат змии и златни рибки. Но те не взеха кучето. Че тя е по-тъпа от тези змии?

Той преглътна слюнката си и укорително каза:

- Кучето е бозайник.

Директорът се облегна на стола си и с петте си пръста, като гребен, пробяга през тъмната гъста коса.

- И ти я доведе в клас?

Сега режисьорът си спомни защо този смущаващ бе поканен при него. И той чакаше само подходящия момент, за да разгърне гръмовете си върху тази кръгла, отдавна неотсечена глава.

Момчето отново преглътна слюнката си и, без да откъсва поглед от наметалото и кафявата си шапка, каза:

Тя седеше тихо. Под чина. Тя не изкрещя и не почеса лапата зад ухото си. Нина Петровна не я забеляза. И момчетата забравиха, че имам куче под бюрото си, и не поръсиха от смях ... Но след това тя локува.

- И на Нина Петровна не му хареса?

- Не ми хареса ... Тя пристъпи в локва и скочи като ужилена. Тя дълго крещеше. На мен и на кучето. И тогава тя ми каза да взема парцал и да изтрия локвата. И тя самата стоеше в далечния ъгъл. Тя помисли, че кучето хапе. Момчетата тананикаха и подскачаха. Взех парцал, който се изтриваше от дъската и избърсах локвата. Нина Петровна започна да крещи, че бърша с грешния парцал. И тя каза на мен и моето куче да излезем. Но тя е нищо ... Тя не е убила кучето ми.

Таборка все още гледаше към една точка и отстрани изглеждаше, че казва не на директора, а на наметало и шапка.

- Всичко? - попита директорът.

Таборка беше петата му през този ден и директорът нямаше желание да продължи разговора. И ако момчето беше казало „всичко“, директорът щеше да го пусне. Но Таборка не каза „всичко“ и не кимна с глава.

- Не - каза той, - все още бяхме в полицията.

Час по час не е по-лесно! Директорът шумно дръпна стола до масата. Той се чувстваше в този голям стол, като в костюм, който е страхотен. Вероятно неговият предшественик - старият директор, беше дебел, тъй като той създаде такъв стол. И той е нов. Директорите също са начинаещи.

- Как попаднахте в полицията?

Таборка не пламна и не се притесни. Той заговори незабавно, без колебание:

- Кучето ми не хапеше. Не като кучетата, които живеят зад големи огради и винаги показват зъби. Черните им носове гледат изпод портата като двуцевни пистолети. И кучето ми размахваше опашка. Тя беше бяла и имаше два червени триъгълника над очите. Вместо вежди ...

Момчето говореше спокойно, почти монотонно. Думи, като кръгли дори топки, се търкаляха една след друга.

„И тя не ухапа жена. Тя си игра и грабна палтото си. Но жената се хвърли встрани и палтото се скъса. Тя помисли, че кучето ми хапе и изкрещя. Заведоха ме в полицията и кучето хукна заедно.

Момчето вдигна очи към режисьора: бихте ли ми казали повече? Директорът седна на върха на стола си и се облегна с гърди на масата.

Очите му се присвиха, сякаш се прицелваше. Не видяха нищо освен Таборка.

- Полицията ни задържа два часа. Стояхме до стената и продължавахме да чакаме нещо. Но полицията не уби кучето. Там един, с мустаци, дори я погали и й даде захар ... Оказва се, че кучето трябва да има номер и муцуна. Според правилата. Но когато намерих кучето си, то нямаше номер или муцуна. Тя изобщо нямаше нищо.

- Къде я намерихте?

- В селото. Собствениците се преместиха в града и кучето беше изоставено. Тя тичаше по улиците, търсейки собственици.

- Вземете куче и след това си тръгнете!

Тези думи избягаха от директора и той изведнъж почувства, че след тях вече не може да удари с юмрук масата. Момчето не схвана думите му. Той внезапно възрази:

„Те оставиха кучето, но не го убиха. И се натъкнах на нея. Даде ми закуската и оттогава не ме напуска.

- Как се казваше вашето куче?

- Не знам. В крайна сметка собствениците са напуснали.

- И не сте я посочили по никакъв начин?

Момчето погледна празно директора.

- Не сте й дали име?

Накрая той пусна тежкото куфарче и то тъпо удари по пода.

- Тя имаше име. Просто не го познавах. - попитах момчетата. Никой не си спомни името й.

- Така че бих й се обадил някак.

Момчето поклати глава.

- След като кучето има име, защо да му давате ново. Кучето трябва да има едно име.

Таборка сега гледаше месинговия пепелник, който стоеше на ръба на масата. Пепелникът беше чист и лъскав. Вероятно новият директор не е пушил.

Таборка вдигна ръка и се почеса по тила. И режисьорът забеляза голямо зацапване на ръкава. Приличаше на решетка, която не пускаше лакътя.

Момчето изведнъж млъкна и също толкова внезапно започна да говори, сякаш задържа някои от мислите си за себе си и изрази някои на глас.

Таборка не откъсна очи от пепелника, а директорът кръстоса пръсти и ги сложи под бузата си и не свали присвити очи от момчето.

- Тогава кучето му попречи. Не можах да изгоня кучето. Вече е била изгонена веднъж. Сложих я в плевня. Там беше тъмно и скучно. През цялото време мислех за кучето си. Събуди се дори през нощта: може би й е студено и не спи? Или може би се страхува от тъмнината. Това, разбира се, е глупост: кучето не се страхува от нищо! В училище също мислех за нея. Изчаках уроците да приключат: нейната закуска беше в портфолиото ми ... После той плати глоба за скъсано палто и изгони кучето от обора. Доведох я на училище. Нямах къде да я сложа.

Сега думите на момчето вече не бяха кръгли топки. Те станаха груби и ъглови и се мъчеха да избухнат.

„Не знаех, че планира да убие кучето ми. Тогава не бях там. Той я извика и я простреля в ухото.

Стаята стана тиха. Както след изстрела. И дълго време нито момчето, нито режисьорът не смееха да нарушат мълчанието.

Изведнъж режисьорът каза:

- Слушай, Тавор! Искаш ли да ти дам куче? Немска овчарка с черна ивица на билото.

Момчето поклати глава.

- Имам нужда от кучето си. Бих я научил да спасява удавници. Имам такава книга за това как да уча кучета.

Директорът стана от стола си. Той стана дори по-висок, отколкото изглеждаше в началото.

Сакото висеше на тънките му рамене като на закачалка. Може би костюмът му също е принадлежал на стария директор. Като голям стол.

Той се качи до момчето и се наведе към него:

- Можеш да сключиш мир с баща си?

- Не съм се карал с него.

- Но ти не говориш с него?

- отговарям на въпросите му.

- Бил ли ви е някога?

- Обещай ми, че ще сключиш мир с баща си.

- Ще отговарям на въпросите му ... Докато не порасна.

- Какво ще правиш, когато пораснеш?

- Ще защитя кучетата.

Директорът мълчаливо обиколи офиса и се върна на неудобния си стол. И момчето взе куфарчето за дръжката, което се държеше на едното ухо, и отиде до вратата. Когато си тръгваше, режисьорът забеляза, че цапането на ръкава е скъсано и остър лакът проби през решетката.