Педагогическите традиции и тяхното място в духовната култура на хората

Създаването на обща теория на културата и още повече нейната обща история е невъзможно без пресъздаване на истинска картина на историята на образованието, най-важният аспект на педагогическата култура.

Между икономическия живот на обществото и неговия духовен живот образованието действа като свързваща връзка. Това обяснява особената позиция на педагогическата култура като цяло в материалния и духовния живот на хората. Педагогическата култура, дълбоко проникваща както в материалната, така и в духовната култура на обществото, служи като мост между тях. Последователната връзка между двете сфери на човешката култура се осигурява именно от педагогическата култура. Материалният прогрес на обществото се отразява в духовния прогрес на обществото. Материалният прогрес е основен, но това в никакъв случай не изключва обратното влияние на духовния прогрес върху по-нататъшното укрепване и ускоряване на материалния прогрес.

Съвкупната педагогическа култура на хората, включително както постиженията на педагогическата мисъл в страната, педагогическото просвещение на масите, състоянието на възпитание на подрастващото поколение, така и индивидуалната педагогическа култура на гражданите, отразява специфичното ниво на социален прогрес . Затова е съвсем естествено, че именно демократичната система създава най-благоприятните условия за процъфтяването на педагогическата култура на хората. Творческата инициатива и дейност на масите, подкрепяна от обществото, се разпростира и върху педагогическата сфера. Най-сериозният стимул в разцвета на педагогическата култура е повишаването на вниманието към народните традиции на образованието. Народната педагогика възниква като практика, като образователно изкуство, тя е по-стара от педагогическата наука, винаги я е обогатявала и от своя страна самата я е обогатявала от нея. Така се получи един вид разширено възпроизвеждане на педагогическата култура. Това постоянно взаимодействие осигурява напредъка на педагогическата култура на хората и обществото като цяло.

Първичните елементи на народната педагогика са примитивните педагогически умения като наченки на педагогическото изкуство („занаяти“). Здравият разум, емпиричното обобщаване на опита послужиха като критерии за дейността на народните учители, които по-късно послужиха като начална основа за педагогическата теория. В ранните етапи просветителите от хората, които още не са познавали науката, постепенно започват да разчитат на народната мъдрост, предавана от поколение на поколение - зачатъците на теорията. Народната педагогика, поради липсата на писменост и грамотност, претърпя големи загуби, мъдростта беше разпръсната, много открития бяха направени наново хиляди пъти. Невъзможността да се концентрират педагогическите знания беше пречка за напредъка на педагогическата култура на хората.

Педагогическата култура на хората е тясно свързана с всички сфери на живота на хората, тя е синтетична по своята същност. Това е нейната сила. Известният съветски философ Г.Н. Волков изрази интересна мисъл: „Опитайте се умствено да лишите съвременното общество от всички инструменти за живот и средства за материална култура: цялото оборудване, сгради, пътища, комуникации. Сложете едно към едно общество с недокосната природа. Какво ще се случи? Ще се върне ли ерата на примитивното варварство? Нищо подобно. Човечеството ще претърпи големи трудности, развитието му ще бъде забавено, но само в продължение на няколко десетилетия, през тези години обществото ще възстанови цялата материална култура на цивилизацията, изградена според най-новата научна дума ”. Но какво ще се случи с човечеството, ако то загуби своята духовна култура и съответно престане да се занимава с педагогическа дейност?

За всеки човек близостта му с духовната култура на човечеството е от голямо значение. Колкото по-далеч е човекът от тези духовни съкровища, толкова по-ниско той стои като мислещо и чувствено същество. Колкото по-силни са духовните нишки, свързващи човека с цялото човечество, толкова по-висок е той като член на човешкото общество. Всяко животно, родено и отгледано в зоологическа градина сред хората, ще остане животно, само в една или друга степен с недостатъци за разлика от своите свободни събратя. Всяко човешко дете извън човешкото общуване няма да може да стане човек въпреки всичките му физически характеристики, които го доближават до предците му. Има много примери за това.

Духовната култура е натрупана и концентрирана енергия, натрупана от цялото вековно развитие на човешката цивилизация, чрез усилията на всички поколения на нашите предци. Връзката между поколенията се осигурява от образованието. Следователно педагогическата култура е един вид двигател, който задвижва човешкия ум, използвайки тази натрупана и концентрирана духовна енергия. Запазването и развитието на духовната култура е немислимо без подходящ педагогически прогрес. Колкото по-ефективен е процесът на възпитание, толкова по-висок е общият духовен напредък на индивида, хората, държавата и човечеството като цяло.

Ако трудът създаде човека, тогава великият човек стана напълно човек едва когато трудът му беше осъзнат. В материалната култура на човечеството човешкият ум е определящ. Тази позиция е в пълно съответствие с указанието на Маркс, че начинът на производство на материалния живот определя духовните процеси на живота като цяло: веднъж възникнали идеи придобиват силата на обратен ефект, който определя икономическото и духовното развитие на страната и в крайна сметка промяна в менталния състав на обществото. Този обратен ефект се осъществява именно чрез образованието.

Още в най-древните руски хроники в устното народно изкуство, особено в приказките и пословиците, се утвърждава идеята, че човек е образован и поучаван, че най-ценното човешко качество е добродетелта и тя трябва да се внуши, трябва да се научи, защото причината за много човешки пороци е невежеството, невежеството. Добродетелта е способността да се справяш добре и само онези, които знаят как точно да действат, могат да се справят добре. Поведението зависи от знанието, а връзката между знанието и поведението е образованието. Следователно, никаква човешка добродетел не е възможна извън педагогическата култура, която е изключително важен компонент на духовната култура на човечеството. Съответно педагогическата култура използва всички най-важни постижения на човешката култура - науката, изкуството. Изкуството възпитава чувствата, философията - интелект, педагогиката регулира и двете. Особеността на педагогическото творчество е, че в процеса на възпитание натрупаното духовно богатство не само се предава от поколение на поколение, но и се обработва, усъвършенства, развива и обогатява. Следователно педагогическият прогрес винаги означава едновременно духовен напредък като цяло.

В зората на раждането на човечеството древният човек е познавал само примитивния труд и съответното първобитно възпитание, знанието по същество съвпадало с уменията. Изолирането на знанието от уменията вече означава раждането на науката. Най-древната примитивна наука е била много близка до природата и човека и е била единна, т.е. е бил неразделна същност. Съвременната наука, която обновява и умножава интелектуалното богатство на човека, неговите творчески способности, структурно се връща към началото си, но на съвсем нова основа. „Науката за бъдещето“ ще бъде една наука, ориентирана към човека. В тази наука педагогиката ще заеме достойно място като най-хуманната наука и насочена към бъдещето, към децата, хуманистична наука.

Хората са представени в най-чистата си форма от деца. Когато националът умира при деца, това означава началото на смъртта на нацията. При наличието на хармония между националното и международното, колкото по-национално е образованието, толкова по-силна, културна, духовно по-богата е нацията.

Нито един народ не изчезва безследно. Духовният потенциал на народите, които са се отдалечили от историята, се запазва, живее и развива в други народи. Хората не могат да умрат. Духовната приемственост на поколенията се проявява в отношенията между древни етнически групи и млади нации. Тази връзка по форма наподобява приемствеността на родителите и децата, но по същество, разбира се, е несравнимо по-сложна: никоя нация не е потомък само на един или дори еднородни предци. При благоприятни условия дори изглеждаше, че изчезналите народи могат да се издигнат отново. Техните герои, митове и легенди ще бъдат възкресени. Духовният заряд на скитите, хуните, аланите, половците, хазарите, шумерите, печенегите се запазва при руснаци, украинци, грузинци, осетинци, абхазци, чуваши и много други сродни и съседни народи, запазва се в човечеството като в едно многонационално семейство.