Относно - пракултурна способност за - идентификация

Относно пракултурната способност за идентифициране. Тази способност е може би най-основният, първичен стремеж и умение, присъщи на човека и евентуално на всички живи същества. Дори такива напълно независими и мощни културни нагласи, като превъзходство и изолация, жертвоприношение, натрупване на богатство, свобода, имитация, са някак свързани със способността да се идентифицират. Психосоматичните механизми на усещане, усещане, разбиране, свикване, идентификация (до които понякога идентификацията е погрешно намалена) се основават на същата тази способност.

Най-елементарният психосоматичен феномен - усещане, произтичащо от действието на нещо извън тялото ни, вече съдържа отъждествяването на нашето тяло и психика с това, което съществува извън тях и служи като причина за усещане. Когато се опитваме да разберем нещо по-добре, да се задълбочим в нещо - в широк смисъл, не само с ума - механизмите за идентификация се активират. Едновременно с желанието да разберем, ние се движим от, дори едва забележима, симпатия към обекта на разбирането. Колкото по-малко съчувствие, толкова по-опростено е разбирането, толкова по-чисто рационално и чисто утилитарно в него. Следователно не сме в състояние да разберем правилно същността на това, което умишлено ни отблъсква от него. Разбирането, идентификацията, съчувствието са до известна степен единично явление.

Частта от външния свят, с която сме тясно идентифицирани, бидейки нещо външно, също е вътрешна, тоест част от нас самите. Колкото по-малко се отъждествява с нещо, толкова повече се оказва външно за нас. Най-общо казано, всичко в света, целият свят, до степента, в която го чувстваме, възприемаме, разбираме, в една или друга степен се идентифицира с нашето Аз и между тези елементи на реалността степента на идентификация с което е малко и елементи, които са по-идентифицирани само границата между външната и вътрешната лъжи, границата обаче е много счупена, прекъсната, неясна. Може би затова не знаем наистина какви сме и къде свършва нашето Аз; оттук и вечните спорове на философите. Имануел Кант вярваше, че външният свят като че ли е разделен на две нива: едното ниво е това, което е достъпно за сетивата ни, другото (ноуменално), което може да се мисли само и то дори без най-малки подробности. Кантианският ноуменален свят, „светът сам по себе си“, е именно нещото, с което идентификацията се случва в минимална степен. Поради неяснотата и противоречивостта на границата между външното и вътрешното, освен това границата лежи по различен начин за различните хора, вероятно е измислено прекалено просто решение на този проблем: вътрешното е, казват те, нашите мисли, чувства и нашето тяло, всичко останало е външно. Много съвременни хора вероятно ще се съгласят с това решение, но хората от минали времена няма да се съгласят: неслучайно някога са предполагали, че мислите и чувствата са внесени в нас, макар и не напълно, от някои други същества, и всъщност сега значителен брой религиозни хора това е така.

Усещането за превъзходство и увереност в него произтичат от чувството за власт над нещо (чувство, може би илюзорно). Когато човек се идентифицира с нещо (някой), той по този начин се подчинява на нещо (някой), но, в същото време, го подчинява на себе си, придобива власт над идентифицираното, тъй като идентифицираното влиза в себе си, принадлежи на нея. Следователно, ние никога не бихме били по-добри, ако не притежаваме способността за идентификация. Това, с което се отъждествяваме, ни подчинява, въпреки че и ние самите сме му подвластни.

Свободата често се разбира като продължение на нашето Аз, което е и желанието за богатство. Но разширяването на себе си винаги означава, че излизаме от предишните граници на себе си, идентифицирайки се с това, което преди е било външно за нас. И, както беше отбелязано по-горе, това също означава, че се подчиняваме на външните. По този начин свободата от този вид и обогатяването, осигуряващо превъзходство, ни поставя в подчинено положение на нещо външно, възприето от нашето Аз като свое.