Al-Furqan - независим интернет портал за мюсюлмани от Далечния изток

Откъде започва уахабизмът?

Възползвайки се от факта, че много бедуински племена от времето на Джахилия са имали езически култове и те не са били достатъчно просветени по въпросите на религията, той започва своята проповед сред тях. Бедуините следват призива на Ибн Абдул-Уахаб, ставайки участници във всички граждански конфликти на страната на определени политически сили. Ибн Абдул-Уахаб разчитал на възраждането на най-старите бедуински военни традиции и свързания с тях „военен кодекс на честта“. Въз основа на логиката на предислямските отношения между бедуинските племена (опитът от воденето на вътрешни войни формира специална етика на свободолюбивите и бунтовни бедуински племена, неприемлива в централизирана държава), той обяви, че всякакви политически противници могат да бъдат унищожени и лишен от собственост. Просветените мюсюлмани бяха шокирани от изкривяването на хуманната същност на исляма и се опитаха да се борят с разпространението на уахабизма в Арабия. Освен това, още по време на живота на Ибн Абдул-Уахаб, религиозните и политически фигури са били добре наясно, че тази тенденция преследва само егоистични цели и служи за насърчаване на политическото влияние на управляващите в региона Ад-Дария и няма нищо общо с духовно търсене в исляма. Нещо повече, проповядването на уахабизма, според мнението на съвременниците на Ибн Абдул-Уахаб, няма нищо общо с „пречистването на идеалите на исляма“, а само ги изкривява.

Корените на уахабизма отиват по-дълбоко от проповедта на Ибн Абдул-Уахаб. По време на живота на пророка Мохамед, мир на него, се появиха лъжепророци-самозванци. Сред тях имаше както мъже, така и жени. Един от най-известните лъжепророци беше Мусаилима Ал-Казаб от племето Хунифа Бани. Духовните наследници на този лъжепророк станаха материалният стълб на идеологията на уахабизма. Те бяха принц Мохамед Ибн Сауд, родом от клана Мусаилим, а след това и синът му Абдул-Азиз Ибн Сауд. За тях беше важно да накарат хората да повярват в предполагаемата „пророческа мисия от своя род“, тъй като това им даваше сила и политическо влияние, което те не можеха да постигнат в продължение на много векове. Именно те подкрепиха идеята за „прочистване на исляма“, отказвайки да почитат ислямските светилища и самия пророк.

Подкопавайки вярата на хората и лишавайки ги от надежда за мир, спокойствие и сигурност, тази тенденция се превърна в антиислямска. Нещо повече, това движение лиши мюсюлманите от увереността, че самите те вървят по истинския път, а техният учител е истинският. Старши учителят на Ибн Абдул-Уахаб, Мохамед Ибн Сюлейман, пише на своя ученик: „О, Ибн Абдул-Уахаб, аз ви съветвам заради Аллах да запазите вярванията си за себе си и да не обиждате мюсюлманите. Ако някой от тях ви е говорил за фактът, че споменаването на светците и на самите пророци (тавасул), в допълнение към Волята на Аллах, води до изпълнението на желаното, след това коригирайте този заблуден човек, като му изясните истината. Ако той продължава да дава Аллах съучастници, тогава го наричайте само кафир (невярен). Но не наричайте всички така мюсюлмани, тъй като вие сами сте се отклонили от прекия път, следван от мнозинството, и би било по-точно да наречете този, който се е отклонил от пътя на мнозинството като кафир, защото той не следва пътя на вярващите ".

По това време Османската империя е държава, отслабена от вътрешно разделение. Султаните бяха заменени. Имаше войни със съседни държави. По това време политическите позиции на уахабизма бяха укрепени.

Изгубили надежда да постигнат целите си по мирен начин, през 1785 г. уахабитите нападнаха племената под юрисдикцията на Мека, като по този начин те успяха да привлекат мекканските власти във военни действия, които излязоха да защитят своите граждани. Трудната политическа и икономическа ситуация в Арабия допринесе за това, че някои племена започнаха да застават на страната на уахабитите, страхувайки се от репресии, ако откажат да си сътрудничат с тях, или се съгласиха на подкуп. Например уахабитите обсадиха град Ат-Тойф, а след това, влизайки в него, избиха почти цялото му население. Градът лежеше в руини, беше напълно ограбен, религиозните книги изгорени. Уахабитите отлагали влизането в Мека няколко пъти поради голямото натрупване на поклонници в нея, които несъмнено биха им оказали достойна съпротива. В края на времето на хадж уахабитите въпреки това влязоха в Мека, като го взеха без бой. Владетелят на Мека Шариф Голиб Ибн Мусаида искал на всяка цена да избегне кръвопролитията в свещения град на мюсюлманите и да пусне уахабитите в Мека. Малко преди влизането им в града той дори сключи споразумение за ненападение с уахабитите, което беше подписано на 8 мухарама през 1789 г. Уахабитите нарушиха обещанието си: те не само окупираха Мека, но и се преместиха в град Джида, където войските на владетеля на Мека отстъпили. През 1800 г. уахабитите блокираха Мека и блокираха всички подходи към града. Блокадата се превърна в жесток тест за меканците. Гладът бушуваше в града. Разглеждайки страданията на гражданите, Шариф Голиб реши да сключи мирен договор с уахабитите. През същата година те успяват да превземат Медина. Първият им акт беше ограбването на светата стая, където се намираше гроба на пророка Мохамед, мир на него. Тяхното управление над свещените градове продължи седем години.

През това време те ограбиха всички декорации на Кааба и я покриха с черна торба. Те разрушили куполите над гробовете. Те забраниха да се повтарят възхвалите на Пророка (Салавата), мир на него. Ибн Абдул-Уахаб лично е дал заповед да екзекутира мюезина, който е прочел похвалите на Пророка, мир да му бъде. Те въведоха нови традиции, нечувани в мюсюлманския свят: бръснене на главата не само от мъже, но и от жени. Казват, че в отговор на това една жена поискала уахабитите да си обръснат брадите. Ибн Абдул-Уахаб не можа да намери отговор и остави жените на мира. Действайки в този дух, уахабитите не можеха да не предизвикат протест от жителите на окупираните градове.

През 1806 г. Османската империя е доминирана от линията на укрепване на централизираната власт. Един от признаците за по-здравословна политическа ситуация е указът на Махмуд хан II, според който неговият управител в Египет Мохамед Али паша е упълномощен да подготвя армията за борба с уахабитите. Ръководителят на анти-уахабитската армия е синът на управителя на Египет Тусун паша. Първите успехи на тази армия са освобождението на град Юмбу. Войските на Тусун паша не напредват по-нататък поради слабо познаване на района и тактически грешки. През 1807 г. баща му Мохамед Али паша тръгва в поход срещу уахабитите. Той освободи градовете Ас-Софра и Ал-Хадид, правейки това, което синът му не успя в първата кампания. Той влезе в тези градове без въоръжен конфликт, използвайки тактически и политически методи. Той започнал да плаща на бедуините награда, щедро дарявайки онези, които подкрепяли армията му. Мохамед Али паша непрекъснато се консултира с шарифа на Мека Голиб по политически въпроси. Благодарение на координацията на техните действия, Медина беше освободена. Тогава войската влезе в град Джида. В резултат на това самите уахабити и техният лидер Сауд се оттеглят от Мека и се крият в района на Ад-Дария. През 1808 г. Шариф Голиб, който по това време е бил шарифът на Мека в продължение на 26 години, арестува управителя на уахабитите Усман Ал-Мудокия в Ат-Тойф и го изпраща в Египет. След това е транспортиран до султанската резиденция, където е екзекутиран. Самият Шариф Голиб също отиде в резиденцията на султана по молба на Мухмад Али паша. През 1809 г. лидерът на уахабитите в Медина Мубарак Ибн Мадиян е арестуван и след това екзекутиран. През същата година Мохамед Али паша предприема нова кампания срещу градовете Тюрба и Биша, на територията на Гомид, Заран и Асир, за да победи уахабитите. Един район на Ад-Дария остава крепостта на уахабизма, в който след смъртта на Сауд през 1809 г. синът му Абдула Ибн Сауд остава да управлява. През 1812 г. Мохамед Али паша назначи сина си Ибрахим да командва армията. Мохамед Али паша отстрани най-големия си син от участие във военни действия, след като го хвана в кореспонденция с Абдула Ибн Сауд. Ибрахим паша окончателно победи уахабитите на собствената им територия. Абдула Ибн Сауд е взет в плен и през 1815 г. е представен на жителите на Истанбул и екзекутиран. Така безславно завършиха живота си онези, които поеха по пътя на лъжата, насилието, измамата и подкупите. Шариф Голиб, който се посвети на борбата срещу уахабизма, прекара остатъка от живота си в Солоники. Умира през 1811 г. Над гроба му е издигнат купол и хората все още идват при нея в зиярата.