Основни понятия на теорията на релевантността Текстът на научната статия по специалността "Лингвистика"

Статията е посветена на малко известната у нас теория за релевантността, разработена в рамките на когнитивната лингвистика. Разглеждат се основните понятия на тази теория, като: намерение, контекст, остентивен стимул, гаранция за значимост. Авторите на теорията на релевантността смятат, че комуникацията се осъществява въз основа на изводи, чието заключение се осигурява от гаранция за релевантност

Основните понятия за теория на релевантността

Статията представя теорията за уместността, която е малко известна у нас. Той се разработва в рамките на когнитивната лингвистика. Основните понятия на тази теория, като например намерение, контекст, стимул за главно, гаранция за значимост са обсъдени в статията. Според авторите на тази теория комуникацията се осъществява въз основа на изводи, определени от гаранцията за релевантност.

Текст на научната работа на тема "Основни концепции на теорията на значимостта"

E.Y. Килмухаметова ОСНОВНИ КОНЦЕПЦИИ НА ТЕОРИЯТА НА СЪОТНОШЕНИЕТО

Статията е посветена на малко известната у нас теория за релевантността, разработена в рамките на когнитивната лингвистика. Разглеждат се основните понятия на тази теория, като: намерение, контекст, остентивен стимул, гаранция за значимост. Авторите на теорията на релевантността смятат, че комуникацията се осъществява въз основа на изводи, чието заключение се осигурява от гаранция за релевантност.

Дълго време човечеството се чуди как хората общуват помежду си. Изучаването на езика и комуникацията като цяло се извършва по правило в рамките на научен подход, основан на един или друг модел на комуникация. В лингвистиката е обичайно да се разграничават три основни теоретични модела на комуникация: информационен код, инференциален и интерактивен [1].

За основател на модела за извод се смята Г.П. Грис. Развитието в тази посока е извършено и от учените Д. Спербер и Д. Уилсън, създателите на теорията за уместността (theorie de la pertinence).

От основно значение в теорията на Д. Спербер и Д. Уилсън е понятието „намерение“. Отправна точка за тях беше анализът на P.F. Стросън и Г.П. Грис. Отговаряйки на въпроса „Какво е желанието субектът S да каже нещо с помощта на твърдението x“, Г.П. Грийс предлага следната формула: [S] искаше да каже нещо с х,

което означава „[S] имаше намерение, че казването на x ще има някакъв ефект върху аудиторията, като разпознае някакво намерение.“ P.F. От своя страна Стросън идентифицира три „под намерения“ в намерението. Той вярва, че за да иска да каже нещо, използвайки изречението x, субектът S трябва да има намерения:

а) така че изявлението x на субекта S да даде някакъв отговор r в някаква аудитория A,

б) за А да разпознае намерението (а) на субекта S,

в) че разпознаването от аудиторията А на намерението (а) на субекта S е било поне отчасти причината, поради която А предизвиква отговор r [2, 3].

Както знаете, комуникацията е взаимен, взаимен процес, с една дума взаимодействие. Това изисква известна степен на координация от общуващите. В същото време отговорността за координация се признава взаимно и всеки от партньорите трябва, първо, да се грижи за това, което мисли събеседникът, и второ, да отчита способността му да възприема информация и да прави умствени заключения.-

назоваването като съдържащо информативни и комуникативни намерения.

Същият принцип на уместност казва: „Всеки акт на интензивна комуникация съдържа гаранция за собствената си оптимална значимост) [3. S. 235-237].

В допълнение към принципа на релевантност, теорията на Д. Спербер и Д. Уилсън е разработена около още една основна концепция - контекста. Това е първата прагматична теория, според A. Reboul и J. Meschler, насочена към чисто контекстуален подход [6]. Според теорията за релевантността тълкуването на изказване се извършва чрез механизми за извод, които вземат за изходни данни или предпоставки, първо, езиковото значение на изказа, и второ, различни видове придружаващи данни, включително тези от паралингвистичен характер . Освен това, в случай на използване на словесен стимул, придружен от паралин-гивистичен, именно паралингвистичните характеристики на комуникативния акт допринасят за адекватната интерпретация на стимула. Този набор от предпоставки всъщност е контекстът.

В теорията на Д. Спербер и Д. Уилсън контекстът не е даденост, т.е. не е предварително определен веднъж завинаги през целия комуникативен процес [7]. Напротив, той е изграден по изявление и включва различна информация: първо,

знания за света или енциклопедични данни, второ, данни за възприятие и, трето, информация, натрупана в резултат на тълкувания на предишни твърдения. Понятието контекст се свързва от своя страна с такова понятие като „когнитивна среда“ (un environmentnement cognitif). През целия живот хората извличат информация за околната среда и създават различни образи въз основа на това. Можем да кажем, че всеки човек споделя определена познавателна среда, която представлява съвкупност от факти. С други думи, тези факти са очевидни за човек: той може да ги усети или да заключи за тяхното съществуване чрез извод. Освен това, ако те казват, че двама души „споделят“ една и съща познавателна среда, това изобщо не означава, че в резултат на изводи те непременно ще направят едни и същи хипотези. Това означава само, че те са в състояние да изведат същите хипотези.

1. Макаров М.Л. Основи на теорията на дискурса. М.: Гнозис, 2003 280 с.

2. Strawson P.F. Намерение и конвенция в речевите актове // Ново в чуждестранната лингвистика. Проблем XVII. М.: Прогрес, 1986. С. 131-150.

3. Sperber D., Wilson D. La pertinence. Комуникация и познание. П.: Изд. du Minuit, 1989, 250 п.

4. Грис Г.П. Логическа и речева комуникация // Ново в чуждестранната лингвистика. Проблем XVI. М.: Прогрес, 1985. S. 217-237.

5. Болотнова Н.С. Комуникативни универсалии и тяхното лексикално въплъщение в литературен текст // Филологически науки.

6. Reboul A., Moeschler J. Pragmatique du discours. De l'interpretation de l'enonce a l'interpretation du discours. П.: А. Колин, 1998 г., 220 стр.

7. Клайбер Г. Контекст, тълкуване и мемоари: стандарт за одобрение срещу одобрение за познание // Langue francaise. 1994. No 103. С. 9-21.