Лекция 9. Онтология

Категорията да бъдеш във философията.

Философско разбиране на материята.

Проблемът за съзнанието във философията.

1. КАТЕГОРИЯ НА БЪДЕЩЕТО ПО ФИЛОСОФИЯ

Формирането на философията започва именно с изучаването­разбиране на проблема с битието. Древноиндийската, древната китайска, древната философия се интересуват преди всичко от онтология, опитват се да разберат същността на битието и едва тогава философията разширява своята­срещна и включи гносеология (доктрината на знанието), логика, други философски проблеми.

1.1. Философският смисъл на понятието битие

Битието е обща идея

Най-краткото определение на онтологията е теорията за битието, учението за битието. Нека започнем със самата концепция за „битие“. Нейната семантика е двусмислена. Той има поне три слоя.

Битието като битие

Първият е ежедневен или обикновен: битието като всичко, което е, е, всичко, което съществува; да бъде означава да съществува в обектно-сетивния смисъл на думата. Съществуването тук се отъждествява с битието, тоест с съвкупността от всички неща около нас, процеси, свойства, връзки, отношения. Доказателството за такова съществуване е емпирично и често се свежда до пряко възприятие. Във връзка с това работи беркелевият принцип esse est percipi - да съществуваш, означава да бъдеш възприет. Да приемем, че това е бюрото, на което работя. Той съществува, защото го виждам и усещам тактилно, мога специално да го докосна, за да го направя по-убедителен. Е, ако напусна стаята, масата ще изчезне?

Не, тя все още ще съществува, защото: ще мога да я възприема, като се върна обратно (следователно съществува като възможност да бъде възприета); може да има друго съзнание, което да го възприема в мое отсъствие; той „съществува в ума на някакъв вечен дух“ (известно е, че Бъркли е бил твърд защитник на религията).

Има миризма, защото се мирише; има звук, защото някой го чува и чува; цвят и форма съществуват, защото се виждат и докосват.

В по-сложни ситуации доказателството за съществуване се свежда до представяне на намерения конкретен обект, тоест до идентифициране на неговите свойства и отношения с тези, които обектът, чието съществуване се доказва, трябва да има.

Като същество

Вторият семантичен слой на понятието "битие", който вече може да се нарече философски, има за референт какво е (е скрито) зад нещата, тъй като те са разумно проявени, дадени ни. Това е съществено (съществено) съществуване. Може да се нарече фундаментален или съществен. В разглежданата равнина битието се отъждествява с нещо съвсем независимо, стабилно и постоянно - с основата на съществуването, което може да бъде променливо и преходно. С други думи, по този път се задълбочаваме в проблема, опитваме се да разберем същността на битието и реалността, същността на битието.

Да бъдеш като Абсолют

И накрая, третият семантичен слой на „битие“ съдържа Битие с главна буква. Това е Единственият, Абсолютният, Космическият разум, в крайна сметка самият Бог. На това ниво (мета-ниво - по отношение на второто, съществено ниво на битието) те говорят за възможността и реалността на самите същности (съществено същество, битие като същност). Да бъдеш разбран по този начин - като най-висшият, върховен принцип, определя всички специфични видове битие. Той е вечен (безкраен във времето) и самодостатъчен (не зависи от нищо, не се свежда до нищо и не произлиза от нищо). Прието е да се вижда в него истинско съществуване или истинска реалност. В това отношение битието се противопоставя на битието (присъства).

Търсенето на битието, според Хайдегер, е търсене на някакъв вид вкорененост, то е преодоляване на бездомността и изоставянето на човека, на човешкото съществуване. Да бъдеш като Абсолюта не се познава, а се отваря само за „кратки щастливи часове или минути“. Това е мистерия, която не може да бъде разбрана или изразена в понятия („неразбираема“ според Франк), но която може и трябва да бъде преживяна или изживяна. Задавайки въпроса за битието (поставяйки под въпрос битието), човек всъщност пита за смисъла на живота си. Съществуващият човек е в състояние да избяга от плен на ежедневното, повърхностно и плитко съществуване, да се присъедини към света на истинските есенции, да изпълни живота си с истински (духовен, вечен) смисъл.

Абсолютизацията на битието идва от Августин Блажени, от неговата идея за йерархията на устройството на света, интерпретирана като градация на съществата, като различни стъпки („стълба“) на съвършенството.

Парменид считани за неизменни, единични и неподвижни.

Хераклит видя в него свят, който се развива.

Демокрит идентифицира битието с прости, неделими физически частици - атоми, за разлика от Парменид и Хераклит, които разбираха целия свят като.

Платон като бъде разбран за нещо вечно и неизменно, което може да бъде познато само от разума и в резултат той е намалил битието до най-доброто­създаване на гора - идея. Платон противопоставя чувственото битие (света на реалните неща) на чистите идеи - битието на идеите.

Аристотел отхвърля учението за идеите като свръхестествени и независими образувания и преди­той определи да прави разлика между различни нива на битието (от чувствено конкретни до универсални).

И така, възгледите на древногръцките философи за проблема с разкриването на два различни подхода: В първия случай проблемът с битието е бил ограничен от самата природа (земния свят и космоса), в различен подход в дефиниция­съдържанието и същността на това да бъде разкрито абсолютизирането на знанието за обективно разумния свят - вечни, безплътни идеи.

През XVII-XVIII век.битието започна да се разглежда като материална (материална) реалност, като природа, която е против­представлява човек и се овладява от човек в процеса на неговата дейност. Доминирането на механиката през този период доведе до факта, че самата природа (като битие) се тълкува като сложна система, в която­вървят само механични промени. Това бяха физикалистични представи за битието

Нов подход към софтуера­разбиране за приемането в немската класика философия (Кант, Хегел, Фихте, Шелинг). Но положителният момент беше, че духовният свят на човека (и самият човек с неговото съзнание и самосъзнание) беше включен в структурата на битието. Тази визия за проблема с битието е характерна и за не­което съвременните философски системи на екзистенциализма, което разкрива приоритета на съдържанието­жания съзнание над материалното съществуване.

Марксистката философия разглежда проблема да бъдем много­грандиозно:

Поради това, Марксистката философия не свежда проблема до битието до никой­признава се не само единството на няколко нива на битието, но и приматът на естественото (материалното) спрямо физико-материалния (сетивния) свят или върху човешкото съзнание (обективно-идеалистичен подход).­живот) в рамките на основния въпрос на философията.

Да бъдеш означава да присъстваш, да съществуваш.

Субстратът е това, от което е направено всичко. „Субстанция“ е основният принцип на всичко съществуващо.

Има три подхода за разбиране на същността на същността: монизъм, дуализъм, плурализъм.

Учение, което приема един принцип за основа на всичко съществуващо, се нарича монизъм. Монистичният подход преобладава в историята на философията, но су­Имаше две основни форми на монизъм:

Материалистичен монизъм (материята е основната­уа свят).

В древната философия идеята за субстанцията като някаква крайна основа на света, нещо постоянно и независимо съществуващо: Демокрит и Епикур например вярвали, че телата се състоят от­малки частици (атоми), които се различават само по размер, форма­мен, позиция и тегло.

Търсенето на „тухли на Вселената“ получи най-много­развитие в естествената наука от 17-18 век В същото време се смяташе, че материята е като под­станцията съществува предимно и до конкретни неща и явления­ниями. Съвременната наука дава основание да се твърди, че веществото не съществува отделно от нещата и явленията.

В марксизма диалектико-материалистическото учение за субстанцията­е свързано с идентифицирането на веществото и материята. Материята действа като вещество, когато е обратното­Той е добавен към всички конкретни форми на своето съществуване, включително такова негово свойство като съзнанието. Материята ще действа като вещество­пада като „обективна реалност, гледана от страната на нейната вътрешна­единство, независимо от всички онези, безкрайно разнообразно­промени, в които и чрез които тя действително съществува. "Това означава, че признаването на съществеността и абсолютността на материята е еквивалентно на принципа на материалното единство на света.

Идеалистичен монизъм (субстанцията е съзнанието на индивида, универсалния ум, абсолютната идея):

Платон, представител на обективния идеализъм, раздели целия реален свят на света на идеите (основната причина) и света на разумните неща (материал).

Спиноза идентифицира веществото с Бог, а Бог с природата (пантеизъм) и заключава, че природата е едно, вечно и безкрайно вещество, което­Торая не изисква друго начало. Тя е причината за единичните неща и причината за себе си.

По този начин идеализмът отрича концепцията за материална под­станция и примата на нейното съществуване. Du е признат за основната причина за битието­сухо вещество.

Мо­дуализмът противопоставя, който рисува картина на Вселената,­на две равни начала. Дуализъм (от лат. dualis - двойствен) е философска доктрина, която признава две субстанции (материя и съзнание), независими една от друга, т.е. материал и идеал. Декарт като основа­фалшивият дуализъм вярваше, че психическите и физиологичните процеси се развиват независимо. Така нареченият гносеологичен­небесен дуализъм, който се основава на отричането на връзката между субекта и обекта, противопоставянето на тези понятия, което води до агностицизъм.

Обективна реалност - обективното съществуване на всякакви предмети, явления, независимо от човешкото съзнание.

Освен това има реалност, която е такава­те не са в обективна, а в субективна реалност. Субективната реалност се разбира като съзнание и всички онези процеси и събития, които­някои от тях се появяват.

И така, Битието е интегрална, безкрайно съществуваща реалност, всичко съществуващо. Категорията на битието е изключително обща абстракция и обединява различни явления и обекти на света въз основа на съществуването.