Културата като сила

Свикнали сме с факта, че понятието "култура" в ежедневната употреба отразява предимно хуманитарни и артистични s­че­­­­­засягащи човешкия живот. Това беше линията, която беше целенасочено приложена от Идеологическия отдел на ЦК на КПСС, който определи културата­­­­турне, главно като инструмент за пропаганда на комунистически идеи с помощта на изкуството. Така е останало и до днес.

Мога да ви дам илюстративен пример. Преди около десет години шофирах­Седнах с моя английски колега, професор по славистика от Кеймбридж, и, говорейки за нашите дела, споменах, че видни личности на руската култура - писатели, музиканти, художници - по някакъв повод са отправили отворено писмо до президента. Очите на горкия англичанин изпъкнаха от удивление. „Но писателите, художниците и музикантите са художници от напълно автономна сфера. На Запад де­човешките учени се считат за ядрото на културата­че­rri, преподаватели, музеи и библиотеки ".

Тук обаче много зависи от това как гледате на проблема. От гледна точка на съвременната теория културата е преди всичко поръчка - начин за подреждане, организиране и систематизиране на процесите на човешкия живот и дейност, организиране на междуличностна и междугрупова комуникация и взаимодействие 1. От гледна точка на синергетиката, това е един от процесите на самоорганизация на материята в подредени структури, протичащи само на ниво­в­­­не човешки де­Аз­ност (практическа, интелектуална, артистична). M.S.Ka­ган в последния си ра­­­­bothe убедително доказва, че изкуството е същият начин за организиране на артистичното­време­водещи­че­феномени на света като религия и фи­­философията - като инструменти за подреждане на мирогледа, традицията - като инструмент за подреждане­усъвършенстването на обичаите и нравите, образованието като инструмент за подреждане на рационални знания и др. 2 В крайна сметка хората действат и творят, мислят и говорят в никакъв случай не са хаотични­з­но, ах, подчинявайки се на оп­определени модели, насочени към постигане­повече подреденост на света, в който живеят, неговото по-дълбоко­странични и мащабни знания и компилация на по-систематизирани идеи за това 3. Не напразно структуралистите и семиотиците изучават културата въз основа на езика - най-систематизираната среда.­предаване на информация.

По този начин подредеността на съзнанието и поведението, чиито форми се определят от доминиращата култура, е култура­туристическа норма, случаите на нарушение на която изобщо не отменят значението на самата норма. Дру­­­­Добре е, че можем да разграничим нормите в императивни, конвенционални, статистически, референтни и т.н., но във всеки случай всяка норма е институционализиран израз на подредеността на нашия свят и идеите за него.

Всеки от тези органи налага ред в сферата под негова юрисдикция, превежда този ред от поколение на поколение и насърчава необходимостта от точно реда, за който отговаря. Условие, sin non quo 1, в този случай е, че държавата, парите и културата в съвременното общество не могат да съществуват и да действат отделно един от друг. Но сферите на тяхната компетентност са строго разделени. И - най-важното - никой от тези органи не трябва да доминира над другите.

Има много примери за това как несъответствието между държавната политика и културата на обществото завършва в историята: от смъртта на Римската империя до разпадането на СССР и Югославия. Такава постоянна криза на държавната система беше характерна за аграрните общества, чиято политика се определяше само от културата на Арис­токрация и не отчита културата на по-голямата част от населението (която по някакъв начин е балансирана от репресивния характер на доминиращите религии). Това е особено вярно в днешно време за мен­­­ти­На­чи­глобални държави, където­доминиращите интереси на­­носът просто не може да се примири с културите на многобройни национални­по-малко­блясък. Обратният пример е високата степен на посредничество на държавната политика от културата на мнозинството­население - Китай обслужва - през цялата си история.

Ситуацията, когато културната традиция доминира в държавата, е­хубаво оли­­tse­създава съвременен ислямски фундаментализъм. Спомнете си какви успехи постигна Иран в модернизацията при Шаха (Мохамед Реза Пахлави не беше без основание в сравнение с Петър Велики и Кемал Ататюрк) и как за броени седмици всичко това беше пометено от ислямската революция, която върна страната на­д­вечно състояние. Ние ча­сто забрави­ние вярваме, че религията също е част от културата и през всички векове тя е била активен стимул за насилие (поради присъщата им присъща непоносимост към всичко­mu непознат). Вчера - под формата на кръстоносните походи или дейностите на Светата инквизиция, днес - под формата на ислямски фундаментализъм, утре - не­възможни са и други форми 1 .

Къде е изходът? В разумно сътрудничество и на трите власти. Допуснахме гигантско бягство на капитали в чужбина и то изобщо не заради злобата на олигарсите, а заради глупостта и продажността на държавните служители. Длъжностното лице е вечният враг на Русия, тъй като повишаването му на поста и по-нататъшното му напредване по йерархичната стълбица у нас, като­­принудително, зависи не от нивото на професионална компетентност, а от степента на политическа лоялност (ние считаме това за характеристика на нашия национален манталитет).

Отношенията между държавата и културата са много сложни. Друга бюрократична глупост е да се предаде Министерството на културата в ръцете на артисти, които дори не знаят това­каква култура (в нейното съвременно научно разбиране) и какви са нейните социални­функции. И това въпреки факта, че десетки блестящи културолози, социални учени, с­киолози, които поне разбират задачите на културата в национално-държавен мащаб.

Не се ангажирам да твърдя, че Министерството на културата трябва да бъде премахнато изобщо. Разбира се, невъзможно е да се управлява култура. Развитието на културата, както всяко социално развитие, е повече или по-малко спонтанен процес и с този факт рано или късно ще дойде­Ся сметна. Опитайте се да създадете Министерство на историческото развитие и няма да стигнете до по-голям срам. Защото историческото развитие на обществото също е абсолютно спонтанен процес (противно на идеите на марксизма, който се опита да „подтикне“ историята с революция). Gla­ясната задача на Министерството на културата е да бъде канал за комуникация между държавата и културата.­­­тур, орган за координиране на политическите интереси на държавата и социално-културни­обществото. Това е достойнството на професионално изградената културна политика. Не налагайте, а координирайте.

Вярвам, че най-ефективният министър на културата­­­­обиколки може да бъде страхотен социолог. Философ, историк и др­­нограф, социолог. Но със сигурност не е музикант или театрален критик. Това е от друга епархия. Всички ра­ясно е, че свещеникът да назначи министър на отбраната.

Но свещеникът все още не е назначен за министър на отбраната. Това означава, че те разбират нещо в това. Но умишлено некомпетентен човек - министърът на културата - винаги е добре дошъл. Който не е посещавал този пост: както тъкач, така и пътешественик, сега е ред на работниците в изкуството - може би прекрасни специалисти в областта на изкуството, но - уви - това далеч не изчерпва цялата пълнота на познанието за културата като феномен на социалния живот­нито едното. Всичко това свидетелства за факта, че на самия връх той е доминиран от­кърваво аматьорска представа за това какво представлява културата и какви са нейните творчески функции в обществото.

Поглеждайки назад, трябва да се отбележи, че преди XVIII век. нито една държава изобщо не е провеждала никаква културна политика и не е подкрепяла материално развитието на културата. Културата съществуваше независимо от държавата. Но всеки разумен суверен примирено се подчиняваше на онези културни „правила на играта“, които доминираха в обществото. И това беше акт на съгласие, компромис. Но тогава културата (по-специално религиозната) до голяма степен определя политическите интереси на държавата. От формирането на основните нации на Европа и Америка (през XVIII-XIX век), държавата­подаръкът пое и­установяването на национални култури, започна да въвежда национални стандарти за образование, литературен език, норми на поведение на обществени места и т.н. От този период започва непрекъсната криза в отношенията между държавата и културата.

Като орган на властта над обществото, културата трябва да разполага с определени технологии и инструменти за упражняване на тази власт. Основните технологии са приемането или отхвърлянето на определена културна иновация от обществото, санкции срещу нарушителите на съществуващата култура.­­­­­стандарти и предаване между тези поколения на тези норми, ценности, стереосистеми­типове на съзнание и поведение. Що се отнася до инструментариума, той може да бъде разделен на няколко блока.

1. Функционални подсистеми на културата:

- морал и ценностни ориентации, които изпълняват функцията на регулиране и стандартизиране на допустимите форми на тази дейност;

- език, който изпълнява функцията за осигуряване на комуникация между хората­db­­mi и фиксиране на културно съдържание под формата на културни тестове;

2. Секторни подсистеми на културата (като система на власт над съзнанието и мотивация на дейност):

- средства за масова информация,

- закони, традиции, обичаи, обичаи.

Във всяка от тези подсистеми културата присъства като цяло (в нейната цялост), но тя е обект на неизбежната секторна интерпретация и в тази интерпретирана форма (т.е. „облечена в специфичен секторен костюм“) се представя на обществеността.

3. Културни подсистеми на други индустрии:

- бизнес култура,

- култура на политическа дейност,

- култура на легална дейност,

- култура на научно-техническа дейност,

- култура на информационни и комуникационни дейности,

- култура на физическо възпроизводство на човека,

- култура на физическото саморазвитие на човека,

- култура за попълване на човешкото съхранение и почивка на енергия,

- култура на психична рехабилитация и човешка релаксация,

- култура на смърт и погребение 1 .

Разбира се, културата постоянно е в конфликт с държавата, чиито политически интереси са много по-мобилни от културните нагласи. Човек е постоянно разкъсван, стремейки се да запази както лоялност към държавата, така и лоялност към своята култура. Понякога завършва зле. В крайна сметка органите на насилие и правото да се използва е в ръцете на държавата. Както правилно отбеляза Никлас Луман: „към насилието се прибягва поради липса на власт“ 1. Това означава, че държавата постоянно изпитва дефицит на мощност и го компенсира­­si­Лем. Но парите и културата не прибягват до насилие, тъй като силата им е неограничена.

И двата процеса се подчиняват на собствените си закони, извън контрола на държавата. Държавата може да разбере само тяхната посока­­­­­процеси и корекции­ти­дажбата им интензивност. Но това изисква висши ръководители.­Ю.­компетентност. Засега руските власти не могат да намерят такива лидери за култура. Очевидно те не търсят там ...