Куче джинджифил на име Саша.

И все пак доброто е по-силно от злото и нека винаги е така или поне за много дълго време ...

В задния двор, в „царството“ на кофите за боклук и мустакати портиери, живееше куче, което по някаква причина всички наричаха Саша. Той се роди в началото на пролетта, когато разтопеният сняг се събираше на тънки потоци в звънливи потоци. Цветът му беше подобен на първите лъчи на палавото пролетно слънце и беше толкова червен, сякаш закачливо момче специално го беше боядисало с ярки гвашови бои. С течение на времето той се превърна в голям и мил пазач и познаваше всички жители на двора си, срещаше ги, бързаше на работа сутрин, с весела вълна на рошавата си опашка. И тези забързани хора също го познаваха и понякога бъркаха разрошеното му холка.
И тогава двора беше празен и някъде в усамотен ъгъл на този огромен двор Саша, свит и подпрял чело на лапите си, беше тъжен, покривайки огромните си интелигентни очи с дълги мигли. Така той лежеше и мечтаеше полузаспан, а мечтите му бяха почти винаги едни и същи - той мечтаеше за майстор, такъв голям, мил и не бързащ господар, който да го гали с нежните си ръце и да му говори много тихо, не напълно разбираеми, но толкова желани думи. И той също мечтаеше за яка и ярко си представяше как собственикът, отивайки да го разхожда, го привлича към себе си и той възторжено забива глава в това най-велико творение от човешки ръце, измислено специално за неговите събратя. И от тези сънища той се чувстваше лек и спокоен и скърцаше в съня си, сякаш отново, както в детството, докосваше топлия корем на майка си, около който се роеха същите червени, пухкави бучки на братята и сестрите му.
И тогава един ден, ето, ето, през този сладостратен сън той изведнъж чу, не, дори не чу, но с цялото си тяло треперещо усетен, толкова добре дошъл и толкова разбираем, разбираем не само за него, но и за всички - на всички кучета, поздрав. От изненада той рязко вдигна глава и видя пред себе си сивокос мъж, който стоеше до него и объркан, обръщайки глава и не виждайки никого наоколо, осъзна, че това е името му. Той се приближи, както винаги маха с опашка, и погледна този човек в очите. И в тези очи, които видя, и само с някаква интуитивна интуиция, той осъзна, че този човек няма да мине набързо покрай него. Не, той няма да мине, той ще го извика със себе си в онова заветно, но все още неизвестно за него, далеч, онова далеч, за което той едва сега е мечтал и което изведнъж толкова неочаквано се превръща в реалност.
Минаха много години, но досега често ги срещам спокойно да се разхождат в нашия двор, а на врата на Саша има красива кожена яка ...

Вярвам, че някъде има обиталище на щастието - рай за душата на уморен ъгъл, няма скръб и нещастия, а на прага там не е позволено зло ...

Годините проблясват като моменти,
По-близо до устието на жизнената река,
И насочете токовете в него
Съдби стръмни брегове.
Непокорните бързеи бълбукат,
Надига се кипяща вълна,
И животът е преминал средата,
И студът идва непрекъснато.
Намерете затвор в тази река на мира
И го погледнете като в огледало,
За поправяне на ненужни отражения,
За да измие цялата ненужна вода в тях.
За да се построи там, до този поток, красив замък,
Създайте уютен ъгъл, за да бъдете по-далеч,
Но така, че да има не само щастие в него,
И никой не можеше да го помрачи.
И за успокояване на кипящите бързеи,
И тогава банките станаха,
И отрицателните снимки изчезнаха в отражения,
И заплашителната река не се издигаше нагоре по вълните.
Има магически замък в тих затънтен бряг,
Там цари прекрасна пролет,
И в този замък няма рамки за щастие,
И няма граници за създаване на добро ...