Book Spare Instinct, стр. 36. Автор на книгата Сергей Майоров

Онлайн книга "Резервен инстинкт"

- Моля, искам хлябът да не свърши.

Знаеше, че татко ще я намери. Той може всичко, няма да се страхува от чудовището и ще го убие. Само да имаше време, преди хлябът да свърши ...

През денима на гащеризона краката изгаряха през и от горещата тръба, но момичето мълчеше, опитвайки се да попречи на тъмнината да й обръща внимание.

„Никога не се страхувайте от нищо“, каза баща й. - Страхът изчезва, ако го изплашите. Няма нищо, което би могло да уплаши дъщеря ми ".

Момичето повярва на баща си, той никога не я излъга, но сега наистина се уплаши. Тя не видя негодника, който я сграбчи на входа и я завлече в това ужасно мазе, поради което не го възприемаше като човек. Искаше тя да се изплаши, да се почувства като червей и това чувство стана непоносимо.

Той пожела този животински ужас да светне в очите на детето. Сърната не трябва да крещи, за да не дай Боже да не ядоса риса. Тя трябва да наблюдава мълчаливо как хищникът отваря корема й. Чудовището не видя очите на момичето, но знаеше къде точно се намират. Затова, пъхвайки счупените си зъби в питка, която с всяка минута ставаше все по-малка, той се втренчи в една точка и усети как вълна от гняв започва да кипи вътре в него.

„Господи, какъв глупак съм! - ядоса се Черников. - Три входа. Нищо подобно. Само един! Никитински! Защо, по дяволите, да влачим детето насила до чужд вход, ако тя влиза в своя? Чудя се дали местните опери са били в избата? Ако не, а Маша е там, тогава ще им откъсна главите! Господи, как боли ръката! "

Сергей усети как асфалтът започна да се носи под краката му от болката в нарушената рана, притисна рамото му към стената на къщата и извади спринцовката. Той счупи главата на ампулата, като отряза пръста си и взе течността.

- Света Богородица! - прошепна Черников, който изведнъж бе станал набожен. - Просто ми дайте сили да не губя съзнание.

Ужасно се страхуваше от инжекции и сега, гледайки зловещо блестящия връх на иглата, не вярваше, че може да се излекува. Опер си спомни момичето и без колебание заби иглата в предмишницата на лявата си ръка. Към болката в пънчето на пръста беше добавен нов, от лекарството.

- Това е болкоуспокояващото. - озлобено изсъска операта, изваждайки спринцовката.

- Абсолютно, гадове, станаха нахални! - дойде точно пред него.

Черников вдигна тъпите си, потни очи и видя размазан силует на жена пред себе си.

- Вече посред бял ден на улицата ги убождат! Ще се обадя в полицията сега! - решително излая петдесетгодишната госпожо и се върна при входа.

- Вече няма полиция, лельо - прошепна Черников, опитвайки се в тъмнината на входа да намери вратата, водеща към мазето.

С всяка стъпка ставаше по-тъмно. Когато Сергей разбра, че е стигнал до дъното и стои на сутерена, той беше заобиколен от тъмнина, гъста като катран и тревожна, като сутрин без птичи песнопения.

Сергей натисна запалката си.

Момичето чу чудовището да довършва хляба и да рови из чантата. Какво ще стане сега? До нея се чуваше влажно дишане. Хлябът свърши ...

Изведнъж тя чу стъпки. Момичето отначало си помисли, че някой е тръгнал по улицата, до главата й, но след това осъзна, че е сбъркало. Някой мъж слезе в мазето.

Татко ?! Знаеше, че той ще дойде за нея, няма да се страхува от нищо!

- Маша. - тя чу.

Сега тя бе изправена пред ужасен проблем. Ако изкрещиш, това може да вбеси чудовището и тогава няма да я пощади. И така все още имаше шанс, след като яде хляб, съществото да се измъкне. Но ако не изкрещите, тогава чудовището ще убие човека, дошъл на помощ.

- Чичо Серьожа! тук съм!

Тя чу как двама мъже се борят с животинско ръмжене в непрогледната тъмнина. Момичето потръпваше при всеки удар и притискаше рамото си към грубата стена. Бойците не изрекоха нито дума, но горката можеше лесно да разпознае дъха на чудовището и човека, който й се притече на помощ. Телата се преплитат в борбата, удари валят, враговете се разпръскват и атакуват отново. Изглеждаше, че няма да има край.

Момичето се счупи и извика на глас, хлипайки. Истерията, която се натрупваше в нея през всичките тези часове и се заключваше за момента, избухна. Не можеше да издържи повече. Тя искаше да крещи и да крещи, разкъсвайки въздуха с детски фалцет.

Тя направи това, извика, така че Черников престана да разбира къде е врагът. Водеше се само от отвратителния дъх, който се чуваше отдясно, после отляво.

Изненадващо, само Маша изкрещя, Сергей усети прилив на сили. Отговорността за това дете беше на раменете му преди, но сега тя се превърна в огромна тежест. Писъците на момичето изключиха всички рецептори в тялото и блокираха болката. Ако сега видя гърлото на врага, щеше да го захапе със зъби. Но Черников не различи нищо. Ревя като тигър, той хвърли тежкото си тяло на случаен принцип и почти изкрещя от радост, когато усети нечия врата в ръцете си.

- Умирай, създание. - стисна оперите през стиснати зъби, стискайки гърлото на врага с желязна хватка.

Тялото на врага на чудовището висеше вяло, ръцете му се хванаха за раменете на Черников, но ябълката му Адам се дръпна нагоре и надолу, опитвайки се да намери позиция, в която да бъде възможно да глътка въздух вътре.

Отвращение обля Черников като кофа с топли помия. С последните си сили той стисна гърлото на врага и започна да пада на пода с него. Последното, което Сергей чу, беше ридание под ръцете му. След това за секунда настана тишина.

- Чичо Серьожа! - изкрещя Маша.

Истерията отстъпи място на шока. Момичето непрекъснато повтаряше едно и също, преглъщаше сълзи и напрягаше цялото си тяло:

- Чичо Серьожа! Чичо Серьожа.

Маша Никитина продължи да вика, докато двама полицаи с фенерчета не слязоха в мазето, придружени от петдесетгодишна дама, възмутена, че Черников инжектира точно до стената на къщата посред бял ден. Те осветиха зоната пред себе си, погледнаха с широко отворени очи ужасено момиченце, вързано за тръба за централно отопление, и две безжизнени, кървави тела пред нея.

Един от сержантите се счупи и извика:

- Майка ми, какво се случи тук.

Скоро към двете тела беше добавено и трето. Лелята, която доведе сержантите в мазето, припадна и рухна в краката им.

- Чичо Серьожа! Чичо Серьожа! - чу Черников, издигащ се над този вик.

Той се усмихна, защото това вече не беше вик на ужас. Малко момиче на име Маша му се обади и го помоли да остане. За него беше лесно и спокойно. Болката изчезна толкова внезапно, колкото и тревогата и страхът изчезнаха.

Той отвори очи и осъзна, че се усмихва. Вече до болка познатите лица на началника на хирургичното отделение и няколко медицински сестри се навеждаха над него. Всички бяха с марлеви превръзки, но Черников по очите му разбра, че му се усмихват в отговор.