Книгата Смъртта ще ме чака, стр. 62. Автор на книгата е Григорий Федосеев

Онлайн книга "Смъртта ще ме чака"

Слизаме долу. Ето я езерото. Ние стоим на скалистия му бряг. Наистина е голям, наситено черен на сянка и почти тюркоазен на слънчева светлина. На гладката му повърхност няма нито една бръчка, нито едно пръскане, сякаш е завинаги замръзнал заедно с камъните, небето и самотен облак, показани в него. Но вятър шумолеше и езерото се разтресе със сребристи вълни, сякаш ято някакви невидими птици, прелитащи, докосваха с крила повърхността му.

Езерото е мъртво, в каменна яка. Пътеките на животните не водят до него, птиците не живеят наблизо, зеленината се е отдалечила далеч от ръба. Само бури понякога се пробиват до този уединен водоем, за да събудят планинските му духове, спящи на дъното, с тътена на вълните. Просто искам да вярвам, че духовете от този резервоар вият на билото при лошо време.

Минаваме седлото. Леко забележима животинска пътека, по която току-що са минали кочовете, ни води до върха на западната скала. Тя буквално ни потиска със своята недостъпност. Изтъркани стъпки под краката, тесни, измамни. Пътеката минава покрай тях, огъва се над надвисналите корнизи, чупи се, скача, изчезва.

Trofim задава бързо темпо. Ние с Кучум изоставаме - стръмността е твърде голяма. И колкото по-високо, толкова по-трудно, толкова по-опасно.

Моят спътник явно изчерпва силите ми. Дали той твърде много разчиташе на себе си? Изглежда да. Не достигайки върха на тридесет метра, той пада върху плочата на слой, не може да успокои разяреното си сърце.

-- Още не си съвсем добре, какво състезание?

-- Исках да се тествам. Но не се притеснявайте, ще отида докрай.

-- Има ли друг вариант?

В горната част на шпората има малка полянка сред голям роспир, осеяна със самотни цветя. Колко е приятно да видиш свежа, утвърждаваща живота зеленина сред древните руини. Тук и трева от яребица, с гъсти вечнозелени листа, mytnik, груб, Saussurea розово, теснолистно гърло, монголско глухарче, а където почвата е по-влажна, дебел зелен сибирски лук расте. Жителите на алпийските ливади се изкачиха от клисурите по-близо до слънцето, за да отпразнуват закъснялата пролет на малко място. Винаги съм изненадан и доволен от това съжителство на голяма надморска височина от вечно студени камъни с крехки живи организми, случайно паднали на безплодни върхове.

Попълваме хербариалната папка, слагаме лук в пазвата си и продължаваме напред. Бездна дебне отвсякъде. Тихите върхове на Становой ни наблюдават.

Пътеката не винаги е достъпна, често се губи и тогава на помощ идват бръмбари елени с куц водач. Те не, не и да, те ще мигат някъде напред, в гънките на планините. Стадото определено се насочва на запад, водейки и нас.

Ние не бързаме. Пред нас се разкрива картина на огромно унищожение. Скалите, които някога се издигаха над билото, под въздействието на външни условия, се разпаднаха и сега лежат под краката ни под формата на фрагменти. Ледници и разчленени от водата планини и задълбочени клисури. И спорът за границите между представителите на растителния свят все още не е приключил: рододендрони, мънички върби, теменужки, глухарчета, от една страна, и роспири, от друга. Тук, на върха на Становой, елегантно се виждат творческата сила на земята и разрушителният процес на времето; борба на живот и смърт.

Животът тук, върху каменни могили, не спира смелите му опити да премине границата на курумите. Тя търпи постоянни провали, стотици години се губят в безплодни усилия да се издигне само на няколко метра височина. И все пак животът безстрашно продължава своята старателна работа и с течение на времето ще покрие голите върхове на Становой със зелен килим.

Отвъд океана на върховете слънцето затъмнява и бавната червена светлина запълва дълбочината на космоса. Време е да помислите за нощувка. На два километра виждаме стадо еленски бръмбари с куц водач, който отива на запад. Колко сме им благодарни за пътя! Вероятно няма да се срещнем отново.

-- Сбогом, готини ръководства! - викам, а ехото се търкаля силно по върховете.

Слизаме до седлото и на това решаваме да приключим първия ден от пътуването.

-- Защо накуцвате, натъртвате крака си?

-- Не. Някой дявол трябваше да шие на изгнилия фронт, вижте какво остава! Изминаха три дни, откакто обух ботушите си, а вече съм бос.

-- Скъпи мои приятели, как ще отидете по-нататък? - бях ужасен.

-- Затова мисля да се върна, но не и да намеря този господар. И трябва да бъде! - И Трофим притисна устни, изкривени от гняв.

-- Добре, не се притеснявайте, ще се опитаме да го поправим на паркинга.

-- Оправи го. - той махна безнадеждно с ръка.

През нощта бяхме приютени от малка полянка, заобиколена от тълпа зелени дървета елфи.

Залезът отмира. Тъмнината се сгъстява. Върховете отплуват. Някаква птица, обитател на небето, се опитва да състави прощален химн на отминал ден от монотонните звуци.

Трофим, кацнал на ръба на камък и държейки ботушите си между коленете си, шие кръпка. На лицето, озарено от отраженията на огъня, притеснение: шега ли е да останеш бос по тези пусти планини. Изваждам пшеничен сладкиш, месо, две бучки захар от раницата и сядам по-близо до огъня, докато чакам чай. Боря се с умората. Усещам как топлината упорито ме завладява, как гладът се оттегля пред него и неусетно заспивам.

Когато се събудих, беше дълбока нощ. Звездите проблясваха в дълбокото синьо на небето. В далечината се виждаше назъбен хоризонт, смазан от оловен облак. Огънят отдавна беше угаснал и изпод пепелта все още светеха няколко мъниста горящи въглища. До мен има недокоснати тортили, месо, две бучки захар и почти празна кана.

Трофим спи наблизо.

Горкият, той се плъзна от камъка и така заспа с ботуш, затиснат между краката му, с игла в ръка. Той се събужда от пращенето на възраждащ се огън. Той се приближава до огъня, загрява охладеното тяло. Сяда да го оправи. Пришивам кръпка към втория му ботуш.

Сутрешното слънце още не беше имало време да освети върховете, тъй като вече бяхме тръгнали.

Животът се събуждаше пред очите ни. От скалите, където кръвните вени на земята се откъсват, капка по капка изтича вода и започва дългото си пътуване от студените хвърляния към океана. Виждайки слънцето, цветя, които са изстинали за една нощ, доверително му отварят венчелистчетата. Същата мъничка птица, която вечер състави химн на отминалия ден, сега го пее на слънцето. И гладен златен орел в синьото небе се втурва с еластични крила в лъчите на изгрева.

Без тези просмукващи се капки влага, без крехки цветя, защитени от студа зад камъни, без вик на орел в небето, без зърна от диамантена роса в лишеите, би било непоносимо трудно на тези вкаменени върхове.

Първото ни желание е да не се отклоняваме от главния вододел. Би било хубаво да видим бръмбари елени, но те не са. Нещо води животните по-нататък. Овните не се изкушават от дневната прохлада на цирковете, нито от алпийските тревни площи, не са уморени от скалите - явно бързат някъде. Но къде, можете ли да познаете?

Веднага се открива, че наблизо няма пътека. Обръщаме се надясно и се оказваме на странична шпора. Опитваме се да разберем облекчението, но се оказва, че не е лесно дори за опитно око - всичко тук е еднообразно и освен това е покрито с гъста мъгла. Ние сме склонни да заключим, че както пътеката, така и вододелът са изоставени. Решаваме да тръгнем направо, макар че много пъти по горчив опит бяхме убедени, че такъв път струва.