Вашият браузър не се поддържа

Наградете фенфик "Истината, която боли"

Успокоение

Явно ще се проточи, лекува.
Трябва да свикнете с факта, че никой не чака.
Вижда се, че ще боли и ще мине.

Толкова, толкова много вода е излетяла под моста.
Само, само отпечатъци в снега.

Както времето лекува,
Ще те прегърна за раменете,
Да легнем
Като мен и ти преди.

Мозъчна буря - пейте ми, пейте ми

Болезнено. Много боли, цялото тяло гори и се извива от болка, искам да извикам, но нямам сили и сърцето ми пулсира като камбана. Калинка вижда как Котка Ноар се събужда наблизо и с ужас забелязва плодовете на своето алтер его, се втурва към припадащата дама.
Ноар влетя в болницата, блед като чаршаф, и с момиче на ръце. По тялото му се виждаха синини, а цялото му лице беше покрито с кръв от дълбока рана по бузата. Ако има белег, тя със сигурност ще бъде разстроена.
- Побързайте! Помогнете на някого! - извика Котката, но е добре, че в болницата имаше много хора, които наистина биха могли да помогнат. Сестрата веднага сложи Маринет на безплатно подвижно легло, около което лекарите веднага тичаха.
- Какво се е случило с нея? - попитаха накратко Котката, която стоеше малко по-нататък, сякаш на щифтове.
- Побиха го “, каза той кратко, но когато загубиха интерес към него и момичето вече беше започнало да оказва първа помощ, той беше взривен от вятъра.
- Какво с нея ?! - изведнъж от нищото се появи русокос, който бързаше след куп лекари, които отвеждаха нова жертва.
- А ти кой си? - в суматохата на болницата, за която Маринет беше допринесла, сестрата, която също се занимаваше с момичето, попита Адриан, който бързаше зад инвалидната количка.
- Нейният близък приятел - Агрест веднага издаде, когато вратата на една от стаите се затвори пред носа му. Момчето вече искаше да продължи, но ръката на сестрата държеше вратата.
- Не можеш да продължиш по-нататък - каза сестрата строго и Адриан почти изви, потискайки желанието да последва Маринет така или иначе.
- Е, поне ми кажи как е? - Агрест умоляващо погледна момичето в бяло палто. Омекотявайки се под погледа на зелените очи, блестящи от загриженост, медицинската сестра все пак издаде:
- Предварителна диагноза: фрактура на седем ребра, разкъсване на далака и множество натъртвания на ръцете и краката - кръвта болезнено удря Адриан в главата, принуждавайки го почти да се втурне с поглъщащо чувство за вина.
Той отново я подведе.
Той я предаде.
Предаде своята дама.

- Събуди се, сине, тя се събуди - Адриан трепна от докосването на собственото си рамо.
Присъстващият лекар Маринет застана над него. Агрест седеше срещу отделението на Дупин-Ченг или по-скоро спеше, отказвайки да си тръгне. Очите на тийнейджъра светнаха от радост от новината, но дълбоко в тях пръсна страх. Страх да не я погледнеш в очите.
Родителите на Маринет, които също отказаха да напуснат, докато момичето не се събуди, очевидно са се преместили някъде.
- Възможно ли е вече да я видя? - попита човек с надежда.
- Да, но не за дълго.
Беше сутрин.

Маринет отвори очи, защото чу шума от отварянето на вратата.
Преди това тя не искаше да се събужда, защото единственото, което я тревожеше, беше какво трябва да направят тя и Калинката по-нататък. Но страхът трябваше да се събуди и да се изправи пред страха.
Вратата се отвори и лекарят, висок и красив, но вече побелял мъж, влезе. Не, не родители и дори не Алия, но. Адриана! Не, разбира се, тя се радваше да го види по всяко време, но посещението му изненада Маринет. И това е много меко казано. Тогава самата тя дори се чудеше как може да изцеди нещо от себе си.
- A-a-adrian? Какво правиш тук? - тя нямаше време да произнесе тази фраза, докато човекът беше на вратата, тъй като след секунда Ейдриън беше там, прегърнал момичето.

"КАКВО?"- Маринет беше малко зашеметена заспала от такива внезапни обрати на съдбата. Какво се случва? Мислите, както по принцип и винаги в присъствието на руса, излетяха от главата й със свирка, оставяйки чисто удивление и радост, въпреки тъпата болка в цялото тяло, макар и заглушена с болкоуспокояващи.
- Толкова се радвам, че се събудихте, че сте добре. - дойде малко отзад и чак тогава Адриан се дръпна назад, за да погледне щастливо смутеното (но не по-малко щастливо) и изненада Маринет.
- Я. А. Е. Адриан, какво правиш тук? Защо си тук? Откъде знаеш. - само Дупин-Ченг можеше да се изтръгне от себе си и Агрест веднага наведе глава, увиснал рамене.
- Маринет. - Поемайки дълбоко въздух, той започна. Човекът не подготви речта, оставяйки всичко да върви по течението, оставяйки думите просто да излязат. Излезте от сърцето.
- Маринет, прости ми, моля те, разочаровах те. Не можех да се справя със себе си, поддадох се на емоции и това почти ви коства живота. Аз съм пълен идиот, Маринет, безполезен.
Маринет, която все още не беше загубила щастието си, изведнъж започна да подозира нещо, което излиза извън контрол.
- За какво говориш. - попита тя тихо.
- Аз съм Кота Ноар, Маринет - проблясна зелена светлина и пред Дупин-Ченг седеше вече не нейният съученик, а другар по оръжие, Черната котка, в маската си и с ирисащ звън на камбаната на врата. - И знам, че Калинката си ти.
Той успя да й каже, като я погледна в очите.
Маринет изненадано сложи ръце до устата си, макар да изглежда, че за днес има още много изненади.
- Но все пак те предадох. Ще разбера, ако ме прогоните след всичко, което съм ви причинил. И така - той се изправи и се обърна. И вече не можеше да се сбогува с нея.
Но изведнъж Ноар усети, че някой държи кожената му опашка. Ако дърпаше по-силно, сигурно щеше да я премести от мястото й.
- Чакай, котка. Адриан, никога не бих те изпратил - изглежда Маринет вече започваше да ридае. Човекът стисна зъби.
- Няма да прогоните Адриан, но аз? - все още поглеждаше синеоката Котка. Как можеше да я остави? Как по дяволите, ако тя иска? Видя, че думите му я нараняват.
- И вие също. Особено ти, Котка. Ти си моята Котка. И аз те разочаровах. Набутах те за това.
- Но писалката на истината ви кара да говорите само истината - той трябваше да сложи край на това. О, как не исках, но ако не сега, то по-късно ще го измъчва, не, и двамата, много дълго време, ако не и целия му живот. Което означава, че е трябвало да минат през това.
- Знам. Гласът на Маринет трепна и тя подуши. - Но само за момента. Не като цяло. Знаеш ли, Котка, че аз, Калинка, те обичам и ако не беше тази лоша воля, никога нямаше да ти кажа какви обстоятелства ме накараха да се замисля. - каза момичето на един дъх, като накрая издиша с хриптене.
- Не знаех, че е толкова, толкова трудно за теб. - Адриан се обърна към края на момичето, отново, но по-внимателно, прегръщайки я.
- Съжалявам Маринет.
- А ти мен, Адриан.

Три седмици по-късно Маринет е изписана от болницата. Вероятно едва по пътя към училище Маринет осъзна колко много не иска да се връща там, но нямаше какво да прави. Днес си спомни онази мрачна сутрин, от която всичко започна, и тази аналогия не беше много щастлива.
- Маринет, представяш ли си, че Калинката е изчезнала някъде толкова дълго! Просто е безразсъдно да оставиш всичко на Cat Noir и той сигурно знае къде е Ladybug и къде е отишла! И коя всъщност е тя! Но той не казва на никого! Никой дори не може да го последва там, където отива след победата. - Алия беше малко на загуба, обаче, както винаги, когато дълго време не виждаше най-нелогичната и неестествена ситуация за нормалния ход на събитията: Маринет, която вече не заекваше толкова много и не се придържаше, поздравява Адриан прагът на училището и четиримата заедно (Нино се присъединява там, където е половината път до класа) отиват по-далеч, за да срещнат знанията.
- Богове, Маринет и въпреки това не мога да разбера как, по дяволите, успях да пропусна момента, в който ти преодоля срамежливостта си и започна да общуваш с Адриан като небог? - Алия прошепна (изсъска) тихо и недоволно в ухото на Маринет, мечтателно изслушвайки лекция за скоростта на химичните реакции, която замислено завъртя дръжката пред очите й, легнала на бюрото с глупава усмивка на доволна котка. Дупин-Чен беше разсеяна от увлекателното си занимание, като се изправи от бюрото си.
Сега мястото на Адриан беше празно, така че беше много нагло от нейна страна да игнорира урока, но нищо не можеше да се направи.
- Е, не, сигурно все още съм също толкова срамежлив за него. Просто сега искам да обичам кой е той всъщност. И май се справям добре!