Ако слънцето изгрява, значи някой се нуждае от него (3)

(приказката за моя приятел, когото никога не съм срещал, но познавам от 5 години)

Зимна мечта

(Момченце и Слънчево)

Рано сутрин. Момченцето лежеше в леглото и гледаше през прозореца при разсъмването. Наистина не исках да ставам, въпреки че момчето отлично знаеше какво е необходимо. "За какво?" - запита се той и не можа да намери отговор, от което малкото момче беше обхванато с неразбираема тревога. Знаеше какво е необходимо, но тялото, принудено от сладко блаженство, не се подчини. Момчето изведнъж си помисли, че думите „сладко блаженство“ са грешни. Изобщо не е сладък, стипчив е, като незряла райска ябълка, от която се задавяте и от която, ако не спрете да ядете навреме, ви спира дъха и вероятно можете напълно да се задушите.

Малкото момче отново се опита да се убеди да стане, опитвайки се да избяга от обвързващия плен, но не можа. Той затвори очи безнадеждно.

Изведнъж нещо вътре в малкото момче потръпна. Веднага погледна през прозореца. Смутно изглеждаше, че е възможно да се направи това, без дори да се повдигат клепачите. Видя как слънцето тъкмо изгрява. Беше толкова красиво! Малкото момче се възхищаваше на изгрева, но след известно време осъзна, че извън прозореца всичко не е наред. Не можеше да улови какво. Малкото момче внимателно разгледа улицата. Всичко беше там както обикновено: дърветата сред снежните преспи се опитваха да скрият голотата си, с мъка улавяйки редките снежинки с тънките си клони; портиерът бавно разчистваше пътеките; дим се стичаше от комини на дървени къщи, които не знаеха къде да отидат, защото нямаше вятър. Малкото момче погледна още веднъж червеникавото слънце и изведнъж осъзна какво се е случило: слънцето се усмихва и намигва. И тя се усмихна с истинска уста и примигна и намигна с истински очи.

- О - само малкото момче можеше да произнесе.

- И здравей на теб! - каза Слънцето и избухна в усмивка още повече.

- Хей! - отговори малкото момче, опитвайки се да отговори високо и уверено.

- Какво? Колко е часът, който питате? - отговори Слънцето. - Не знам, но е време да ставам.

Съни се замисли и след това призна:

- Всъщност почти не те чувам. По някаква причина нямам уши. Има уста, има очи, има дори нос по някаква причина, но няма уши. - Слънцето изглеждаше разстроено. „Ето защо чувам лошо само когато някой е близо. И вие не знаете защо нямам уши?

- Разбира се, че знам - каза малкото момче, но не много силно. - Какво е това слънце с уши? Слънцето трябва да е кръгло, но с уши няма да е съвсем кръгло. Как ще се търкаля по небето.

- Какво казваш? - Слънчевият слушаше и дори замръзна. - Не чувам нищо. Може би можете да дойдете малко по-близо.

- Сигурен! - възкликна малкото момче и веднага скочи от леглото. - Набързо се облече, грабна ските и изскочи на улицата.

- Хайде бързо - каза Съни, като отново видя малкото момченце. - В противен случай скоро ще се издигна високо и пак няма да мога да те чуя.

- Сега съм! - извика малкото момче и се плъзна към хоризонта възможно най-бързо.

Малкото момче тичаше и тичаше, хоризонтът се приближаваше, а Слънчевото ставаше все по-голямо и по-голямо. Изведнъж момчето си спомни, че хоризонтът не трябва да се приближава, че обикновено бяга със същата скорост, с която вие се стремите към него. Щом малкото момче се замисли, хоризонтът наистина започна да се отдалечава. „Не, това също е грешно!“ - реши малкият скиор и се облегна на пръчките. Хоризонтът се трепна в нерешителност, без да знае какво да прави. Започна да бяга все по-бавно и в крайна сметка съвсем спря, както в началото. Момченцето тичаше и тичаше, хоризонтът се приближаваше и слънцето ставаше все по-голямо и по-голямо. Скоро започна да заема половината небе. Накрая момчето изтича до края на света и спря да си поеме дъх. Той заби ски писти близо до ръба, седна и спусна крака там, така че да му е удобно да седне.

- И така дойдох! - каза той, хвърляйки глава назад.

- О, сега те чувам прекрасно! - отговори Съни и отново се усмихна щастливо. - За какво искахте да говорите с мен?

- Аз Искахте ли? За какво? - изненада се малкото момче.

- Да, какво? - отговори Слънцето. - Ненапразно сте избягали до края на света?

Малкото момче се замисли. Спомни си мечтата за плетене, от която приказливата Слънчица го извади толкова добре, и разбра какво иска да попита:

- Ставате всяка сутрин. Ден след ден, година след година, винаги. И всеки път, когато се усмихвате, вие сте щастливи само от факта, че отново се издигате. Кажете ми защо не се уморявате, защо, когато се събудите, винаги се радвате и усмихвате?

- Как иначе? - изненада се Съни. - Чакат ме. Очакват ме дървета и цветя, пеперуди и пчели, птици и животни, очакват ме хора. Не мога да не се изкача, защото това е мой дълг. И не мога да не се зарадвам, защото те чакат изгрева ми.

Слънцето помисли малко и след това повтори отново:

- Защото те ме чакат.

Малкото момче погледна топлата усмивка на Слънцето и изведнъж се почувства толкова спокойно, сякаш намери нещо важно, отдавна изгубено нещо.

- И ако никой не те чакаше? - попита момчето.

- Като този? - усмивката избледня за секунда.

- Е, ако нямаше за кого да свети в целия свят. Нямаше да има цветя, пчели, пеперуди, хора. Само една празна планета се втурва през празнотата.

- Не става така - усмихна се отново Съни. - Не се случва, когато няма кой да блести. Ако има слънце, то със сигурност има и такива, за които то изгрява всеки ден.

- Е, ако все пак щеше да е така?

- Как - отново слънцето не разбра.

- Ако нямаше за кого да стане. Просто си представи. Ако нямаше никой на земята и никой в ​​целия свят, само пустота. Тогава вие също ще ставате всеки ден?

- Не става по този начин. - тихо повтори Съни.

- Просто си представи. Вие сте добре дошъл.

- Добре, - помисли Слънчев.

- Все пак щях да се качвам всеки ден. - каза накрая.

- Но никой няма да ви чака!

- Да, но аз съм Слънчев. Какво е това Слънчево, което не се издига всеки ден? И той не се усмихва на всички и не дава топлината си?

- Дори и да няма никой?

- Дори и да няма никой. Защото, ако спра да давам топлина, ще спра да бъда слънцето. И ако престана да бъда слънцето, тогава ще стана ненужен. Струва ли си да се изкачвате, ако никой няма нужда от вас?

- Но в празнотата няма да има кой да блести и да дава топлина?

- Дори да изглежда, че няма кой да свети, аз ще продължавам да ставам всеки ден, защото ако слънцето изгрее, някой има нужда от него.

- И аз. - прекъсна се гласът на момчето. - И аз, вероятно, никой не се нуждае. Какъв е смисълът да ставам за мен? Все пак аз не съм слънцето и никой не се нуждае от мен.

- Не е вярно - отговори Съни. - Във всеки, във всеки човек, дори във всяко животно и във всяко цвете има малко слънце, което трябва да изгрява всеки ден. Защото. Защото, ако слънцето изгрее, тогава някой има нужда от него.

- Във всеки човек? - изясни малкото момче.

- Във всеки един - уверено отговори Съни. - Може да е светло или не много ярко, но всеки човек има свое собствено слънце, което трябва да изгрява всеки ден, за да дава светлина и топлина в неговия свят.

Слънцето многократно повтаряше една и съща мисъл, за да може момченцето да я запомни твърдо.

- Да, разбирам - отговори момчето и се усмихна като Съни. Но после пак ми стана тъжно.

- Но винаги можете да блеснете, но хора. Човек. То. той ли е. - момчето се опита да намери дума.

- То. умирайки, малкото момче най-накрая се осмели да каже. Самият той не вярваше в това, просто чу за смъртта от възрастни.

- Умира? - попита Съни. - Като този? А-а-а! Това вероятно е. Но и аз умирам. Всеки ден излизам отвъд хоризонта, но само за да се изкача отново на следващия ден. Това не е смърт.

- Мислех си така “, каза малкото момче. - Просто исках да се уверя в това.

Започна да наблюдава бавното изгрев на Слънцето. А Съни гледаше малкото момче. Те се спогледаха и се усмихнаха.

- Значи и аз имам слънцето? - уточни момчето. Той обичаше точността във всичко, обичаше да бъде уверен в сериозни неща.

- Да, и трябва да става всеки ден, защото.

- . ако слънцето изгрява, значи някой има нужда от него - завърши малкото момче и се засмя.

- Правилно! - Слънцето се засмя в отговор и след това за секунда стана сериозно и добави: - И също така, защото ако слънцето не изгрява всеки ден и не дава своята светлина и топлина, то престава да бъде Слънцето.

- И излиза? - попита страховито малкото момче.

- И угасва. - тъжно потвърди Съни.

- Не. Слънцето не може да излезе напълно. Но ако не дава светлина и топлина, той престава да бъде слънцето и се превръща във въглища, които тлеят някъде в дълбините.

- . и изглежда няма слънце. - Слънцето вече се беше издигнало достатъчно високо и не чу добре момченцето.

- И изглежда, че няма слънце ”, повтори се. - Запомни това.

- Добре. - малкото момче се замисли и след това реши да зададе още един въпрос: - Скъпа Слънчева, но кажи ми.

- Говори по-високо! - отговори Слънцето. - Вече съм високо.

- Кажи ми повече - извика момчето, - има ли хора, животни и цветя на други планети, за които блестиш?

Малкото момче чу от баща си, че в света има много планети, кръгли като Земята, но никой не знае, дори и най-големите учени, дали някой живее там.

- Просто не мога да разбера хората - усмихна се Съни. - Защо, когато хората разберат за нещо важно, тогава вместо да се замислят, започват да задават напълно ненужни въпроси?

Малкото момче се почувства засрамено и си каза:

- Не питам за себе си, а за всички да знаят.

- Запомнете още едно важно нещо! - продължи Слънцето. То вече се е издигнало толкова високо, че изобщо не е чуло малкото момче: - Дори слънцето ви да не грее, а само да тлее, то пак трябва да се издига всеки ден, за да се научи да дава светлина и топлина, за да се научи да бъде слънцето. Не забравяйте, че дори при пълна празнота слънцето трябва да изгрява. Най-малко, за да съживи празнотата със светлина. Няма тъмна кухина там, където грее Слънцето.

- . Там, където грее слънцето. - повтори момченцето и изведнъж отвори очи. Легна на леглото си и погледна през прозореца. Слънцето вече беше високо.

- Майко! - извика момчето с всичка сила. - Майко!

Разтревожена от този плач, майка ми веднага изтича от кухнята.

- Какво, малкото ми? - тя седна до нея, сложила ръка на челото на сина си.

- Мамо, днес насън говорих със Слънцето! И знаете какво ми каза?

- Как ме изплашихте! Защо да крещиш така? - Мама искаше да изтича до кухнята, но в последния момент се приближи до сина си и попита: - Е, какво ти каза слънцето?

- Пишеше, че всеки човек е малко слънце. Всеки! И аз също.

Мама прегърна сина си и се засмя: